Търсене

Начало Искам думата В тая културна мътилка Разград е на път да удари шестицата
В тая културна мътилка Разград е на път да удари шестицата
26 July 2010


Първоначалният слух беше, че разградският драматичен театър щял да се обединява с русенския. Т.е. да бъде, практически, закрит. Но тъй като този слух, слава богу, се оказа неверен, няма да му обръщаме внимание.

Нямаме /поне ние/ официално потвърждение за сливането на двата разградски театъра – “Антон Страшимиров” и “Назъм Хикмет”, но ако това е истинската истина, то нищо друго не можем да направим, освен да изръкопляскаме, колкото и във Фейсбук /както прочетохме в един вестник/ да имало кампания за защита на “хикметистите”.




26_07_2010_teatri.jpgСтана тя!

В Търговище и Силистра могат по финансови причини да закрият театрите, в Пловдив могат да закрият операта, могат да направят театъра ни русенски филиал, могат да закрият разградската филхармония, но – сакън! – не бива да се посяга на правата и свободите на Държавния музикално-драматичен театър “Назъм Хикмет”, който отдавна в нашия град се нарича за краткост – турският театър!

И де факто е такъв.

Във Варна сме били в арменския клуб и сме гледали арменския им любителски театър, но той, освен дето си представя спектаклите на български, си се самоиздържа, но за такова чудо – да влезем в държавен български театър с преводач, до преди няколко години въобще не бяхме чували!

Но няма да говорим повече на тая тема, тъй като мигом ще бъдем обвинени в национализъм.

В момента е на път да се възстанови една много добре проверена и действаща в миналото практика: един театър с два отдела – “драматичен” и “естраден”.

Кеф ти, господин директоре, да направиш комедия, водевил или оперета с оркестър и танцьори, правиш ги! Кеф ти да има спектакъл на турски език и за турското население – пак става!

Друг е въпросът, че явно няма да има двама директори, две счетоводства, два колектива от сценични и други работници – осветители, гардеробиери, звукооформители, реквизитори и портиери, и, най-вероятно, и два творчески колектива няма да има, а и съкратени ще има, но това ще е личен проблем на съкратените, както ще е личен проблем и за съкратените библиотекари от разградската библиотека, примерно.

Обединението на двата разградски театъра, освен финансови икономии на държавата, ще донесе /надяваме се!/ нови творчески постижения и по-приятни мигове за разградската публика, която, няма повече неразумно да се дели на българи и турци, а ще влиза едновременно в един и същ салон, както живее в ежедневието си.

А ако на някого много му се иска да има в Разград турски театър /което е нормално!/ гой бърка в джоба си и си го прави!

След създаването на разградския държавен музикално-драматичен театър “Назъм Хикмет” многократно сме чували твърдения на хора от неговото ръководство, че той нямал нищо общо с някогашния подобен “социалистически” естраден вариант от 1953 година.

И с това сме съгласни.

Наистина няма нищо общо.

На спектаклите на някогашния Естраден театър за турското население ходеха турци, българи, цигани, роми, евреи, арменци и бимбинистанци, мюсюлмани, православни, католици, протестанти и будисти.

Театърът на ДПС, както е третото име, освен “турски театър” на “държавния” ДМДТ “Назъм Хикмет”, си капсулира публиката като кафене в негърско гето на САЩ, та там българин, дето не е с турски произход, може, ама предпочита да не припарва!

Парадокс: държавата издържа театър, който не обединява, а разделя разградското население!

Но наистина не може да се оспори, че тоя ДМДТ “Назъм Хикмеут” нямаше да го има, ако не беше традицията, започнала с музиканта Райчо Василев, хореографката Аничка Бочева, тогава Ковачева, и режисьора Ибрахим Мустафов.

Първоначално беше самостоятелен, дори “русенски” по едно време беше, но през 1965 година, за пръв път, бе обединен с Драматичен театър “Антон Страшимиров” и стана негов “Естраден отдел” до глупавите времена на т.нар. възродителен процес, когато бе закрит, а съставът му преждевременно пенсиониран на млади години.

За некадърниците, защото и тогава имаше такива, това беше “дюшеш”, но за кадърните, каквито бяха Абтулла Абдурахманов, Рамиз Татаров, Васвие Шабанова, Кеазим Хаджиев, Саавет Османова, Адем Байрактаров и пр. – трагедия!

Дето се вика оправдателно днес:

- Какво да се направи, такива бяха времената!

За съжаление, така и не дочакахме по-добри

И ето, че сред всеобщата българска културна трагедия сме на път точно ние Разград да излезем късметлии!

Обединението на двете разградски театрални културни институции, от които едната е на самодейно равнище, а другата – рутинирана и позастаряла, дава възможност на новия ни театрален директор Неделчо Стойчев – Дежо, човек и директор с широки разбирания в театъра, да експериментира и да направи разградския театър по-популярен от турските сериали по телевизията, примерно.

И да носи отговорност, ако не го направи.

Кротувахме си до сега да кажем, че в тоя си вариант българският /в това число и разградският/ театър не може и няма как повече да съществува.

Театралите ни станаха чиновници на щатна заплата, които отиват “на работа” по задължение, а не защото им се иска да направят нова, запомняща се роля… Не защото им се иска да са на сцената и да ги аплодира публиката, а да отчетат поредния си работен ден.

Двадесет години изминаха откакто сме във времето на пазарната икономика.

Ако произведеш нещо и го продадеш, ще ядеш.

Ако нищо не произведеш или произведеш нещо, дето не е за продаване, ставаш клошар, а не артист в разградския или който и да било друг български театър!

Театърът ни, дори и да е пълен с гении, с каквито категорично не е пълен, не може да живее в друг свят!

Културните институции, особено когато са професионално-самодейни, не са богопомазани и отдавна трябваше да са забравили социалистическите времена!

Разбираме трагедията на ония, които ще бъдат съкратени от единия или другия ни театър при тяхното обединение, но неведнъж сме виждали в живота си как некадърни артисти стават кадърни автомонтьори, сервитьори,чиновници, поети, бизнесмени, че даже началници в общинските културни институции!

Сиреч, шанс им се дава да намерят себе си, а не да се мъчат и да мъчат публиката от сцената!

И радостното е, че на поредната ни надежда – Дежо, се падат късметът, но и отговорността, от два театъра да направи един.

Хубав, посещаван и обичан.

А, да те видим сега, приятелю Дежо!

 

Дулинко ДУЛЕВ