Търсене

Начало Интервю Гюлсер МАЗЛУМ: Дарбата е като неуморимо жужаща пчела в душата на твореца
Гюлсер МАЗЛУМ: Дарбата е като неуморимо жужаща пчела в душата на твореца
25 August 2019

Гюлсер Мазлум е родена в с. Веселец, община Завет. Средното си образование завършва в ПГ „Васил Левски“ в Исперих, след което следва българска филология в Шуменския университет. По-късно специализира психология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Години наред работи като преподавател по български език и литература, а после като училищен психолог и педагогически съветник. Гюлсер Мазлум живее, работи и твори в Разград.


26_08_2019_gulser_1.jpgНейни стихове са публикувани в местния печат, както и в Антология на литературно дружество „Делиорман“, в Сдружението за балканска и евразийска литература „Кибатек“ в Измир, в сборниците „Поетични хоризонти на българката“, издание на Регионалната библиотека „Боян Пенев“, и в „Многоточие за бъдеще“, изд. Булвест 2000, София. Тя публикува творбите си и в сайтовете за лично творчество „Откровения“ и „Стихове бг.“

„Дете на вселената“ е първата ѝ поетична книга, с паралелен превод на турски език. Мазлум споделя, че поезията й разкрива душевността на жена, която е силно свързана със своите корени, тачи и таи дълбоко в себе си ценностите и добродетелите на своите предци.


Г-жо Мазлум, Вие сте позната личност сред творческите среди не само в Разград и в страната, но и в чужбина. А как бихте се представили пред една аудитория, която изобщо не е чувала за Вас?

Малко ме стряскат думите, с които ме представяте. Не смятам, че издаването на първата ми поетична книга „Дете на вселената“ е повод за особена гордост. Не че тя не е нещо важно и значимо в моя живот, но мисля, че онова, което може да подклажда чувството за значимост на един човек, е реалната му самооценка колко честно е живял и какво е дал на хората. А за себе си бих казала, че съм едно обикновено селско дете, така се чувствам и в момента, макар да съм баба на трима внуци. Мисля, че никога няма да порасна. Пък и не искам това да се случва. Родена съм и съм израсла в сърцето на Лудогорието. Корените на моя дух са дълбоко впити в чернозема на нивята и горите около село Веселец. Обожавам своя роден край.

26_08_2019_gulser_2-edit.jpg

Кое Ви вдъхновява? Кога открихте, че имате творческа искра в себе си?

Творческата искра пламна още докато бях ученичка в гимназията в Исперих. Моята учителка по български език и литература Виктория Стоева подкрепяше дарбата ми да пиша най-вече с високите оценки, с които оценяваше писмените ми работи. По-активно започнах да пиша, когато синовете ми вече бяха пораснали, т.е. след четиридесет и петте.

Какво ме вдъхновява? Две неща ме вдъхновяват. Любовта и неправдата. Аз не дефинирам житейския успех и просперитет с измерими стойности, а с разгърнатата способност на човека да дарява с обич и разбиране, да раздава щедро доброта и съпричастност, без да очаква отплата. В същото време в някои от стиховете ми е изявена една друга страна от моята душевност - бунтарството. Срещу какво ли? Срещу проявленията на посредствеността и войнстващото невежество. Срещаме ги всеки божи ден в различни модификации. Не мога да понасям притворство, лъжа, фалш, демагогия, лицемерие и манипулация като отношение към другия. Тези прояви нарушават покоя на душата ми. Не съм крайна обаче в изразяването на своето неприемане. Напротив, бих казала, че този бунт е усмирен от осъзнатостта, за неотменимата диалектика в единството и борбата между доброто и злото. Затова моята лирическа героиня е по-скоро вглъбена в разгадаването на философските проблеми на човешкото битие и е постигнала смирение, отколкото да съзрете развяла бунтовнически знамена и да зове за борба и революция. Настъпи времето на тихите революции, на войната с врага в собствените ни души - с дявола, с разделението, с неприемането на различния...


Първата Ви издадена книга е с красивото заглавие „Дете на вселената“. Какво е посланието й?

Тази поетична книга е зов за завръщане към чистотата и непринудеността на детското възприятие на света. Стиховете, включени в нея, са повик за разкъсване на оковите на Его-щенията човешки. Тя отпраща посланието, че само чистото съзнание е способно да привлича благодатта и тя ни се въздава като вселенски дар - като коледния или новогодишния подарък за всяко дете. Може дd е палувало и да не е било послушно, но все пак получава подарък на празника. Моите най-скъпи дарове ли? Семейството ми - децата и внуците ми, благодарността и признателността на хората, които ме познават.


Коя е Вашата лична вселена? Кого не бихте допуснали в нея?

Ще Ви отговоря първо с прочита на част от една от последните ми творби:


На какво ухае Животът?

Колко ли километра са

между Хамбург и Ладера Ранч?

Колкото е това разстояние,

толкова е и диаметърът

на сърцето мое.

Синове, скъпи мои,

с нещо много нужно,

не можах да ви даря,

тежи ми на съвестта.

Моля ви, простете ми!


........


Няма ви край мене,

рожби мои, но сама не съм.

Надеждата и Вярата

винаги били са с мене.

Нищо, че свихте гнезда

на километри хиляди.

Моят път не е вашият,

имате си мечти свои.

Родината на човек май е там,

където той се гордее със себе си.


Кого не бих допуснала в личната си вселена? Войните на черното братство, за които споменах в отговора на предишния въпрос.


Г-жо Мазлум, Вашите стихове проникват дълбоко в човешката душа. Казват, че силната поезия се ражда от силната болка… Какво е вплетено в тях?

Да, имам такива стихове, в които е изразена силна болка, животът не ми я спести. Помня трудните времена. Бях в последните месеци на бременността с втория си син, когато започна Голямата екскурзия. Семейството на брат ми беше сред първите екстрадирани. С дете на година и половина бяха пътували 11 дни и нощи от Разград до Измит. Не си спомням тогава дали имаше памперси.

Изживяла съм житейски катаклизми и в личен план, но слава богу, все още съм жива. Аз съм вярваща, но не в определена религия, макар да уважавам силно и да изпълнявам традициите и ритуалите на исляма. Аз съм възпитана с тях в семейството си и ги тача. Моят Бог е Любовта между хората и аз му служа във всеки един момент, където и да съм, затова не ми е нужен храм. Училището и домът са моите храмове. Но искам да отбележа нещо съществено за моята поезия - не болката е преобладаващия емоционален фон в нея, не. Смирението пред съдбата и стремежа да опазя любовта към хората в душата си е основната характеристика на моята лирическа героиня. Тук дебело искам да подчертая, че за мен смисълът на живота не е в борбата, не е в противопоставянето, не е в стремежа за надмощие, за отвоюване на някакви преходни блага. Саванът няма джоб. Смисълът е в прошката и в смирението, във въздаденото добро без очакване на отплата.


Стихосбирката Ви е двуезична. Каква беше вашата цел и кой Ви помогна за литературния превод на турски език?

Стихосбирката „Дете на вселената“ за мен е значима с това, че тя е първият реално осъществен творчески проект на два езика едновременно - на майчиния ми език, турския, и на български. Този факт ме радва особено, защото първите думи, изпълнени с топлота и обич, звучали в моето детство, са оставили следи за цял живот в съзнанието ми. В този смисъл преводът на турски език на стиховете ми е символичен жест на благодарност към моите близки, чиято памет ще тача, докато съм жива. Изключително съм благодарна на културната общественост в Разград, а и извън града, за радушния прием на това издание. Никой не ме укори за това, че съм се осмелила да издам стиховете си с превод и на майчиния ми език. Този факт ме радва особено, защото долавям, че толерантността все осезаемо започна да се долавя във взаимоотношенията между етническите общностите в страната. Това е проблем, който съм го изживяла много дълбоко. Държа да отбележа, че всичките ми творби са написани на български език, а преводът е дело на съвместния труд на доц. д-р Хашъм Акиф, бивш ръководител на Катедрата по турска филология в Шуменския университет, и на поета - завръщенец Яхя Акбулут, а спонсор на изданието е генералният директор на „Алкомет“ ЕАД Фикрет Индже. За пореден път благодаря и на тримата господа за оказаната подкрепа.


Освен, че пишете поезия, Вие сте преподавател и психолог. Как успявате да съвместявате всички тези неща и къде се чувствате най-добре - в поезията, учителската професия или работата като училищен психолог?

Не мога да знам броя на учениците, на които съм преподавала по български език и литература, нито на онези, на които по някакъв начин през последните 14 години съм им помогнала като училищен психолог да надраснат себе си. Този въпрос наистина ме затруднява. Съвместяването се случва от само себе си, защото потребността не търпи отлагане. Никога не съм писала, за да получа нечие одобрение. Не съм търсела признание и слава чрез поезията. Напълно съм искрена. Може би и затова не съм препирала да издавам поезията си. Достатъчно благодарност и признание съм получавал като учител по български език и литература, а по-късно, след 2004 година, и в работата си като училищен психолог. Дарбата е като неуморимо жужаща пчела в душата на твореца. И няма как да я изгониш от там. Тя е втъкана в гените.


Какви са творческите Ви планове от тук нататък? Предвиждате ли нова книга?

Последната година и половина приоритетът в живота ми освен работата и грижите за семейството ми, беше и отглеждането на третия ми внук Даниел, който от няколко месеца вече с родителите си е в Хамбург. Надявам се през следващата година и половина, окончателно да подредя по-ценното от това, което съм написала до този момент и да пристъпя към по-активна издателска дейност. Засега се оформят три стихосбирки и един сборник с есета, литературни коментари и критика, имам и доста преводи от турски на български. Надявам се да бъда жива и здрава и да осъществя тези творчески проекти. Ще се радвам да споделя с читателите на вестник „Екип 7“ и последното си написано стихотворение:


Диханието Божие


От древни времена обречен е поетът

с перо да разравя истини сред огън.

Порив на пламък до връх го извежда,

заледен, духът му завлича го в бездна.


От дъно низко изравя поетът бисери.

Освен с криле, Бог го е дарил и с хриле.

Дали по света живее същество друго –

във вода да плува и да лети в небето?


С разпятие неотменно Бог обича поета.

Падне ли мрак, постила му лунна пътека.

Приканва понякога и лукавия да му е гост,

да знае кой разпнал Безгрешния на Кръст.


Танцът словесен нима е дихание Божие?

Ронят се римите от пламтящо оперение.

Да изваеш душата си в стих не е занаят,

а докосване след жажда до Светия Граал.



С поетесата разговаря: Садет КЪРОВА