Търсене

Начало Оживление Ракията на българина според разградския писател Гео Донев
Ракията на българина според разградския писател Гео Донев
07 August 2019

За онзи, който поне веднъж е надниквал в това сборище на селските стопани – освободени от грижите за сеитба и копане, вършитба и оран и дошли там пътьом, колкото да опитат стоката на еди-кого си, - казанът ще си остане до самия край на живота му един жив, неугаснал въглен, пък ако ще и да се задраска думата „казан“ в българския речник.


И то не че е пийнал по някоя ракия направо от чучурчето, не! – а защото сред пушеците, изпълнили ниската сградица, и сред глухото къркорене на пръщините или джибрите е видял неповторимо откровени очи, чул е думи, каквито на друго място не се чуват, с радар да ги търсиш, и е вдъхнал от прелестта на топлата българска общителност…“ – с тези впечатляващи, наситени с българска душевност и топлота думи започва очеркът „Казанът“ - част от сборника с художествено-документални есета и очерци „Неугаснали въглени“ на Гео Донев, родом от разградското село Йонково.

В настоящия материал ще припомним за читателите на „Екип 7“ как Гео Донев представя ракията на българина, през погледа на един човек – израснал в сред пасторалната Лудогорието…

07_08_2019_rakia.jpg

Кой е Гео Донев?

07_08_2019_geo_donev.jpeg

07_08_2019_rakia_3.jpgГео Донев е роден на 11 декември 1940 г. в разградското село Йонково. Детските и юношеските му години минават под знака на един изключително широк и хуманен мироглед за мирното съществуване на българите-християни и мохамедани. Автор е на историческите романи „Посеченият изгрев“ – за първото българо-турско въстание в началото на ХV век, „Фружин и неговото време“ – за походите на Владислав Варненчик през 1443-1444 г., на сборник великолепни народопсихологически картини „Неугаснали въглени“, сборник драматически и дълбоко народни разкази „Самотни гости“, философската стихосбирка „Послания“, басни и пародии „Политически зоопарк“, детски пиеси и стихове и др.

В зората на демократичните промени развива активна обществена дейност. Създател е на Независим патриотичен съюз „Защита“ (7 март1990 г.); основател и главен редактор на вестник „Родолюбец“ (1990 г.); списание „Светлик“ (1990 г.), основано като издание за информация и народология, вестник „Светлик“ (основан 1993 г.). На 9 април 1993 г. става основател и председател на политическата партия „Съюз на Българските общности“. През 1998 г. издава вестник „Съвест“. По същото време е и идеен вдъхновител и заместник главен редактор на списание „Български хилядолетия“. Учредител е и на редица обществени организации – „Център по интердисциплинарно българознание – Шумен“ (1999 г.), „Институт по интердисциплинарно българознание – гр. Велики Преслав“ (1999 г.), както и на първите в България Конференции по интердисциплинарно българознание, състояли се в град Шумен през 1999 г. и 2000 г., с участие на волжки българи от гр. Казан.

Умира в София през 2004 г.

И така, казанът за варене на ракия е средище, равностойно по своята значимост и популярност на сакрален топос от българското селищно пространство, а самото приготвяне на ракията – дейност, равностойна на свещенодействие, макар – заклеймявана и анатемосвана в определени периоди от време. Дори и процесът на евроинтеграция се спусна като „забулен“ облак с неясни присъединителни и след-присъединителни изисквания и директиви над това „сборище на селските стопани“… И всичко с една едничка цел – да загаси поредният „неугаснал въглен“ на българската идентичност, зачислявайки ни към народите, „споделящи“ мита за общоприетите европейски ценности и идеали.


Заплаха ли е ракията за българина?

Още преди около тридесет години писателят предчувства задаващата се вихрушка над живителната огнена течност и споделя: „Колкото и странно да е, колкото и еретически да прозвучи в нечии уши, никъде в реалния бит на българина не се говори против ракията и виното с такова усърдие, с каквото говорим днес…“.

Това несъмнено е така. Пред периода на социалистическата власт у нас нееднократно бяха налагани забрани и ограничения върху производството на алкохолни напитки, разбира се, под напора и юрисдикцията на заклетия привърженик на сухия режим наш „по-голям брат“ – СССР. Но слава богу, всичко отмина…

По-нататък в размислите си Гео Донев продължава така: „Никъде тези две невинни течности (ракията и виното) не са толкова разисквани, заклеймявани и отричани, а то е, защото този бит (битът на българина) изключва пиянството. Има го за нещо недостойно в характера на човека и насочва фолклорните си стрели срещу недостатъка, а не срещу средствата, с които се е проявил.“.

Виждаме колко присърце и как задълбочено авторът приема и разглежда проблема. Затова и дава много точен отговор, като заключава, че „никой български стопанин не гледа ракията в мазето си като потенциална заплаха за нравите му“, защото тя е „средството“, а не „недостатъкът“.


Ракията и българската общителност

07_08_2019_rakia_1.jpeg

Магията на бистрата огнена течност – ракията, несъмнено я приобщава към българската общителност. Гео Донев представя това в едно единствено изречение: „И то не че е пийнал по някоя ракия направо от чучурчето – не! – а защото сред пушеците, изпълнили ниската сградица, и сред глухото къркорене на пръщините или джибрите е видял неповторимо откровени очи, чул е думи, каквито на друго място не се чуват, с радар да ги търсиш и е вдъхнал от прелестта на топлата българска общителност.“.

Тук, на фона на притискащата ниска сградица на „казана“ в която се „ражда“ ракията, откриваме и виждаме истинския българин – с неотразимата си душевност… Сякаш тя извира, шурти и заедно с огнената течност се слива в обща символика, представяща отношението на нашенеца към пиенето…


Варенето на ракия и жътвата

На пръв поглед – несъпоставими дейности. Но дали наистина е така?! Дали ракията е толкова ценна – колкото хляба?!

И тук магията на неугасналите въглени на Гео Донев прави ракията изконна българска светиня, сравнима с хляба. Ето как: „За самия стопанин варенето на ракия е събитие, равностойно по очакване, важност и вълнение на жътвата. Ожънатото жито след овършаванеуто осигурява семейството му с хляб и живот, а събраните плодове, насипани изпарената с гореща вода каца, за да ферментират, след като минат през казана, му осигуряват веселие и достойнство. Затуй, когато човек гостува някому в село, на изпроводяк съселяните на домакина не го питат как е спал, а питат – харесал ли е ракията му?“.

От цитирания текст откриваме следните знакови зависимости:

Варене на ракия – жътва;

Сварена ракия – ожънато жито;

Веселие/достойнство – хляб/живот…

07_08_2019_rakia_3.jpg

И в трите знакови зависимости виждаме съпоставяне на процеса на дейността, продуктите от процеса на дейността и на трето място – задоволството от продукта на процеса на дейността. Всички те, взети заедно представят ракията на българина – равностойна на хляба. Тук веднага възниква въпросът – защо именно така и по този начин Гео Донев прави този паралел? Отговорът е много логичен – защото, благодарение на своето усърдие и труд, българинът постига равновесието в социалното си битие. Разликата между ракията и хляба се стопява, когато за тях се влагат еднакви усилия. Усилия, плодовете са равностойни, защото какво е животът без достойнството? Достойнството тук намира етно-знакови измерения чрез двойнственото му представяне на вид – то е равно по своята големина с тази на хляба. А българинът на масата си винаги трябва да има хляб и… ракия…

Неслучайно, още преди 10 години – на 16 юли 2008 г., в статията „Казаните за варене на ракия – най-работещите фабрики в Лудогорието“ на страниците на вестник „Екип 7“ четем: „ …Но като че ли рекордните добиви от пшеница вълнуват по-малко хората, отколкото изобилието от кайсии. Една от причините сигурно се корени във факта, че тоновете ожънато жито със сигурност няма да намалят цената на хляба. Това, което истински радва населението е, че освен за компоти, сокове и мармалади, сочните жълти плодове сега са предостатъчно и за производство на домашна ракия…“.

В заключение можем да обобщим, че ракията на българина в очерка „Казанът“ на Гео Донев е представена на фона на нашия бит. Тя е тази, която сплотява, която таи и пази определени маркери от идентичността ни. Благодарение на нея ще продължава да битува прословутата (за някои) българска гостоприемност. Въпросът е – докога ще продължи това битуване, а отговорът е – докато я има, докато се произвежда – не само в промишлени предприятия, а и в обикновените селски и… градски казани. Това обаче зависи от нас, зависи и това – кой и как ще си изиграе ролята, започваща напоследък с главно Е – Евроинтегриращите ни, Евроинтегрираните или Евроинтегриращите се! Нека хубаво да си помислим, за да можем – спокойни, с чаша домашно-произведена и автентична българска ракия и след сто години да си казваме: „Наздраве!“

Стоян КОМИТСКИ