
Всички се завърнаха
тогава – без Христо, който остана при
„осъществената си мечта“. За историята
той ще си остане първият българин,
покорил най-високият връх на планетата.
Той стана 13-ият алпинист, покорил
световния първенец без кислороден
апарат и първият, който го прави по
Западния гребен. За жалост, се превърна
в 64-ата жертва, която Еверест приютява
в обятията си.
Разградчанинът Аврам
Аврамов и началото
Ръководенето, подборът,
подготовката и реализирането на това
предизвикателство – изкачването на
Еверест, е колкото престижна, толкова
и отговорна работа. Роденият в разградското
село Дянково на 6 февруари 1933 г. доказал
се алпинист Аврам Аврамов получи
назначението си на ръководител и вече
знаеше няколко много важни неща: той ще
може да избира между много силни
алпинисти, ще разполага с всичко
необходимо – с авторитета на БТС и на
Федерацията по алпинизъм, със средства,
с морална подкрепа, с помощ от чужбина,
с пълна обществена отзивчивост. По това
време Аврам Аврамов бе изживял вече
своя алпинизъм – последният му
седемхилядник, най-високият в Памир, бе
преди десет години. Той направи този
алпинизъм без пръстите на краката си –
те бяха изрязани след измръзване, още
когато бе съвсем в началото на личния
си връх. Без пръсти на ходилата си
изкатери 1100-метровия отвес на Пти Дрю
и Безенгийската стена и седемхилядниците
на Памир. Животът му бе дал и взел поравно,
за да го усеща смислен...
Като част от тази
смисленост беше повеждането на 50-членната
дружина към Хималаите, заедно с 15 тона
багаж, от софийското летище на 10 февруари
1984 година /току-що навършил 51 години/.
Атаката на върха
16 април – От базовия
лагер тръгват свръзката Христо Проданов
и шерпът Чованг Ринджи с цел безкислородно
изкачване на върха.
20 април – Ринджи получава
контузия и се връща в щурмовия лагер, а
Христо продължава сам без кислород,
като е на Еверест в 18 часа и 15 минути.
Тръгва надолу, но не достига до оставената
раница. Пренощува при нечовешки условия,
а всички знаехме как Аврам Аврамов се
опитваше да му вдъхне увереност по
радиостанцията: „Ицо, ти си голям мъж,
не заспивай! Ти си българин! Моля те, не
заспивай! Не зас-пи-вай!“.
21 април – В издирването
на Христо Проданов участва целият състав
на експедицията.
Людмил Янков достига
8500 метра. Вълчев и Джамбазов помагат на
пострадалия шерп Ринджи.
22 април – Акцията по
спасяването е прекратена.
1 май – Подновява се
атаката на върха.
8 май – В 17.15 часа Иван
Вълчев и Методи Савов изкачват Еверест.
Остават на принудителен бивак в района
на Южния връх /8750 м/ без бивачни съоръжения.
9 май – Още двама българи:
Николай Петков и Кирил Досков, се изкачват
на Еверест. Те преодоляват разстоянието
от щурмовия лагер до върха за 6 часа и
десет минути. Завръщайки се на ледника,
българските алпинисти са направили
пълен траверс на Еверест. Първи в света!
Завръщането на
експедицията от Хималаите се превръща
във всенародно тържество. Хиляди са
посрещачите на софийското летище.
Българският народ ликуваше!
Росен ЛИЦОВ
* Аврам Аврамов. Родом
от Дянково. Завършва физкултурния
техникум в Пловдив, а по-късно /1956 г./ ВИФ
„Г.Димитров“ със специалност „Туризъм
и алпинизъм“. С наскоро починалата си
съпруга Благовеста /също вифаджийка/,
в края на 50-те години на миналия век са
учители в разградски училища.
След това е директор
на Централната планинска школа
„Мальовица“. Заедно с други алпинисти
има високи постижения във Френските
Алпи и Памир. Ръководи българската
експедиция „Еверест 84“. Герой на
социалистическия труд на България.
Носител е на ордени „Червено знаме на
труда“ /1984, 1972/, „Кири и Методий“ – I
степен /1970/, „За спортна
слава“ - I степен
/1979/.
Почетен гражданин на
София и Разград.
* Ръководителят
на експедицията и всички алпинисти от
групата бяха приети от Тодор Живков и
тогавашното ръководство на страната
след завръщането си от Хималаите.
Материалът, който днес
предлагаме на читателите, е от последните
няколко теста, писани за „Екип 7“ от
покойния спортен журналист Росен Лицов.
Завчера се навършиха 40 дни от кончината
му.
Липсва ни човекът,
приятелят, журналистът, който така
талантливо и сладкодумно описваше
десетилетия наред Разград и неговите
„пъстри камъчета“, както самият той
наричаше героите си – хората с нестандартно
мислене и поведение, изпъкващи на фона
на сивото провинциално ежедневие!
Светла ти памет,
приятелю!
„Екип 7“
|