Търсене

Разградчанинът Бончо Раданов – един от прототипите на Бай Ганьо
23 March 2012

За популярния Алеков герой Бай Ганьо от десетилетия се водят спорове по въпроса кое преобладава в неговия образ – националното, балканското, социалното или универсалното, но той остава едно гениално хрумване на Щастливеца. Идеята за творбата и образът на героя се формират най-пълноценно от историите за българи в чужбина, разказвани в бохемския кръг „Весела България”, част от който е и Алеко. Изследователят на творчеството на Константинов, академик Михаил Арнаудов, разказва, че през декември 1937 година случайно среща стария си познайник д-р Никола Червениванов, който също е бил член на групата „Весела България” и той лично е разказвал на писателя за студентските си години в Лайпциг, където негов колега е Петър Раданов, племенник на Бончо.


23_03_2012_pam.jpg23_03_2012_bai_ganio_2.jpg„Бончо Раданов беше разградчанин с турски табиети и с всички привички на един прост българин, с пороци и добри качества. Той беше либерал партизанин, депутат в Народното събрание, борец срещу Стамболов.” Алеко се запознава с Бончо и получава съгласието му да го опише, „както намери за добре, да даде точния портрет, както го знае същия – например, както Бончо си сваля чепика и си глади чорапите; или мнението му за жените в София – „все чирузи”. Алеко слуша и се смее. Срещат се няколко пъти и Бончо Раданов му разказва за пътуването си.

Никола Червениванов следва химия в Лайпциг. Сред тях е и разградчанинът Петър Раданов – „красив момък, добре израснал, с величествена походка, блондин, така че немците го вземаха за скандинавец”. Петър често идва при Никола в химическата лаборатория, където той работи, и го чака да свърши работата си, за да излязат заедно. Само те двамата българи се хранят в един пансион между 25–30 англичани, австралийци и американци. Там Петър намира годеницата си, англичанка. Всеки ден двамата са на разходка пеша или с лодка по реката. Никола понякога ги придружава, особено когато са с лодка.

Един ден, останал без пари, Петър го моли за заем. Много неловко му било да остави годеницата си да плаща. И Никола няма пари, но очаква по пощата и отива да търси раздавача. После, когато Никола отива да го търси у тях, Раданов вече е излязъл. Хазяйката му съобщава, че той е получил писмо от България, радвал се, пеел и като дете скачал. Била му дала 40 марки.

23_03_2012_bai_ganio_1.jpgНа мястото, където обикновено вземали лодка, разбира, че Петър и годеницата му са тръгнали скоро. На следващия ден хазайката на Никола му съобщава, че вчера, подир обед, се е случило нещастие – двама млади се удавили в река Плайзе. Във вестника също го пише: „Извадили са ги мъртви. По външния изглед приличат да принадлежат към по-доброто общество.”

Като близък приятел на Петър, на Никола се пада да съобщи за нещастието на родителите му в Разград. Първата му телеграма гласи: „Петър е т ежко б олен.” С лед час подава втора телеграма : „Петър се помина.” Получава отговор – да се чака с погребението, чичо му ще пристигне. Бай Бончо пристига с жена си – „и то в един каяфет, който никак не съответстваше на немското понятие за народен представител. Вестниците хроникираха, че роднините на нещастния българин студент, дошли за погребението му, били простички хора. С пристигането на Бай Бончо трагедията се приключи и започна веселата част, предизвикана от крайно недодяланите постъпки на Бай Бончо.”

Впоследствие Алеко преразказва на други места за постъпките на Бай Бончо и разказът му предизвиква „нескончаем смях”. Докато стигне до решението „Ще напиша нещо! Ще пиша: Бай Бончо тръгна за Европа.” Разказът на Никола събужда и други спомени за българи в чужбина и техните „чудновати” обноски – за Ганю Чолаков, студент в Петербург, Ганю Сомов, Айвазиян… Накрая Алеко решава: „В Бай Бончо има какафония поради повтарянето на буквата „б”. Ще бъде Бай Ганю!”

Един разказва за българин, отишъл в странство да продава розово масло и в Прага се натрапил на проф. Иречек да нощува у него, друг разказва за нашенец, отишъл във Виена на баня… Така Алеко събира достатъчно материал, за да създаде един общ тип и да го кръсти „Бай Ганю Балкански”. Той няма нужда да прибавя или да измисля от себе си нещо, само разказа на Никола Червениванов предава с малко изменение – вместо Лайпциг градът става Дрезден, вместо река Плайзе – Саксонските Алпи. Но на писателите тази свобода е позволена. А има и една друга подробност – прототипът е още жив по това време.

Академик Михаил Арнаудов добавя към разказа на Н.Червениванов, че Бай Бончо при пристигането си в Германия бил облечен както си е ходел обикновено в Разград, твърде неугледно. Българите в Лайпциг го оправдавали пред чужденците, че уж бил тръгнал при напускане на работата си доста внезапно, без да има време да се облече по-добре. Англичаните, близки на покойницата, били дошли на погребението в черно, някои и с цилиндри. В пансиона Бай Бончо по крайно ориенталски начин попитал Червениванов за морала на пансионерите. Всичко това докторът разказва на академика през 1938 година по най-непринуден начин, изтъквайки хумора или сатиричната жилка в разказа на другарите си от „Весела България” в една форма, която не е могла да не порази навремето Алеко.

В „Бай Ганю прави избори” Алеко пренася героя си в конкретния исторически момент, за да подложи на критика обществено-политическите нрави в България по това време. В критическата литература лично аз не съм срещала да се посочва, че в образа на главния герой има черти от образа на прототипа. Но познавайки политическата история на града ни от края на ХІХ век, бихме могли да направим паралел. Името на Бончо Раданов е свързано с предизборната борба по Стамболово време, а историята е толкова интересна и динамична, че спокойно би могла да легне в основата на филмов сюжет. /В Държавен архив – Разград се съхранява богат материал от това време, съдържащ и телеграми с подписа на Стефан Стамболов, чиято основна идея е: „правете, струвайте, трябва да го арестувате”/.

След Освобождението той влиза в политиката покрай брат си Димитър Раданов, изтъкнат либерал, народен представител в няколко събрания, но починал рано /на паметника в мемориалния гробищен парк са записани дати 29 юли 1851 – 16 ноември 1895 г./ Звездата на Бончо Раданов изгрява в борбата за свалянето на Стефан Стамболов 1893 – 1894 г. Той, като своя брат, се счита за либерал и привърженик на Стамболов до 1893 година , когато бил елиминиран от него като кандидат за депутат. Тогава става върл негов противник и водач на опозицията в района. След свалянето на Стефан Стамболов Бончо е в общинската управа на Разград, но по- късно излиза в опозиция като привърженик на Васил Радославов и остава твърд негов активист. Депутат в VІІІ обикновено народно събрание, околийски началник на Исперих 1898 – 1899 година, в началото на ХХ век Бончо Раданов фалира икономически и политически.


Нели НИКОЛОВА - РИМ, Разград



Мемориалният гробищен парк в Разград пази паметта за личности известни и неизвестни, част от историята на града. И пак там се намира гробът на една интересна личност, участвала активно в политическия живот на града и окръга, послужила за прототип на персонаж в класическата българска литература – Бончо Раданов /починал на 2 декември 1927 година/.