Суетността е грях Божи,
ама я има у хората, сътворени по образ
и подобие божие, и всеки, де тайно, де
явно, се надява, че и когато го няма, все
ще се намери някой, който да го спомене
с добро, но и не само се надява. Щеше ли
да го има инак Омуртаговия надпис,
примерно:
„Омуртаг, обитавайки
стария си дом, направи преславен дом на
Дунав…. Човек и добре да живее, умира и
друг се ражда. И нека роденият по-късно,
като гледа този надпис, да си спомни за
оногова, който го е направил…“
Или надписа на една
обикновена стара габровска чешма:
„Вихърът на времето
отвява нашите земни стъпки или дъжд
пороен ги завлича в речния пясък, та не
се знае после били ли сме някога и ние
на тоя свят или не сме били. Та отпий,
човече, вода от тая чешма белокаменна
и спомени с добро майстор Георги, раб
божи…“
Дори Пеньо Пенев, който
е писал стиховете си, защото не можел
да не ги пише, казва: „Не мечтая за слава
и пътища леки, а за ватенка топла в зимния
ден. Безсмъртно нека остане на веки,
построеното тук от мен!“….
Долу-горе за такива
неща си мислеше пишещият тия редове
сред сълзите и траурната музика сред
навалицата около Юксел Чаушев. Чест и
слава на Разград, на човек чак да му е
драго да умре при такова изпращане… Но
си мислеше още и това, че човек живее
дотогава, додето жив е в хорските души,
което, съответно, задължава живеещите
още сред днешните ни откриватели на
топлата вода, да им напомнят, че тя е
била открита, преди даже и ние да се
родим, представяте ли си!?
Не такива ни бяха мислите
преди 20 години пред Цветан Велев.
Събота беше. Лято беше.
Театърът беше във
ваканция, а и не се знаеше ще има ли
повече театър в Разград… Нормалните
хора бяха на море, джиесеми за връзка
още нямаше, заплати нямаше, а пък и
1998-ма година беше ненормална – безпарична,
безбензинена и гладна.
И тъй тогава си отиде
от тоя свят Цветан Велев.
А трябваше ли да не е
така? Трябваше! Трябва ли отново да
напомням за него - нямам представа? Но
когато настъпят по-нормални времена и
у нас, може би журналисти и театрални
историци ще имат нужда от тия редове….
Цветан Велев е роден в
село Букьовци, Врачанско,
през 1929 г. Завършва Техническо училище
в София, после работи във фабрика
„Вагрянка“ и в Държавния механичен
завод. Както се казваше по онова време,
с „пролетарски произход“ е!...Във ВИТИЗ
„Кръстьо Сарафов” учи в един клас с
известния актьор Стефан Гецов и
режисьорката Елка Михайлова. Той е
първият дипломиран режисьор в Разград.
Дебютната му постановка тук е „Изневяра“
на Енчо Енчев, а една от първите /и
последната/ - „Волпоне“ на Бен Джонсън,
с която той се пенсионира /го пенсионираха!/
през 1990 г.
Първоначално работи в
Разград от 1956 г. до 1962 г., после е режисьор
в София и директор на Сливенската опера,
върна се в Разград през 1973 г. и остана
тук до края си. Почина на 20 август 1998 г.
Беше и първият театрален
педагог в града ни – учител на мнозина
възпитаници на театралната му школа в
Младежкия дом, които после си намериха
своето поприще в други професии, но и
на Добринка Гецова /сега в състава на
Сатиричния театър „Алеко Константинов“
в София/, на Яни Йозов, който игра в
Националния театър и Театъра на младежта
в столицата, на режисьора и директор
после на Русенския куклен, Пазарджишкия
драматичен театър и преподавател в
Пловдивския университет – Владимир
Николов, на Веселин Борисов /Веско
Малкия/, актьор от Разградския театър,
и на Веселин Керемидчиев /Веско Големия/
- журналист, актьор в Разградския театър,
учител и сегашен ръководител с големи
успехи на младежката театрална формация
„Импулс“ в Разград.
Естествено, учител и
на собствения си син Румен Велев, който
започна творческия си път в Разградския
театър, завърши режисура във ВИТИЗ и
беше щатен режисьор в Бургас и Разград,
режисьор и до днес на свободна практика,
и ръководител на младежки театрални
колективи в Бургас и Поморие…
Цветан по своето време
беше най-популярният и обичан разградски
режисьор. Някога!
Но театърът, както
казват в американските филми, е „шибана“
работа. Поетът пише стихове /хубави или
не толкова/, но те остават след него в
книга или във вестниците… Художникът
рисува картини /хубави или не толкова/,
но те остават нарисувани и по някой път,
след време, се оказват разбрани… Актьорът
е в по-неблагоприятна позиция, неговото
изкуство е мимолетно и различно във
всеки спектакъл, но той /за разлика от
поетите и художниците/ на мига може да
усети одобрението или неодобрението
на публиката… Режисьорът обаче е като
главен готвач на цяла сюрия кухненски
работници в ресторант, в който никой не
се интересува, кой точно и как й е
приготвил ястието. Важното е то да им
хареса!... Грубо сравнение, но точно.
Но за Цветан Велев това
не се отнасяше. Познаваше го целият
град. Беше земен и общителен, и авторитетен
– едновременно. След него даже и
гастролиращите ни театрални директори
са по-малко от неговите големи постановки
на нашата сцена! Над 200 или повече! Винаги
играни с голям успех в Разград и в
страната… Е, разбира се, че тогава нямаше
турски сериали, но пък вече имаше
„Робинята Изаура“ и „Фортуната и
Хасинта“, но пък имаше и театър. В който
да се посмееш… И да помислиш… Да се
разплачеш… И пак да помислиш!
Целта ни беше да припомним
за сътвореното от „руката Цветанова“
и който още го помни, да запали свещичка
/поне в дома си/ след цели 20 години, които
даже не знаем, дали според църковния
календар минават за повод…
Но нали така започнахме
настоящото си съчинение: човек и добре,
и зле да живее, надява се, че някога,
някой, някъде, нещо, и след време ще си
спомни за него!
Колкото и странно да
звучи това на мнозина.
Дулинко ДУЛЕВ
