Неговият живот е нагледен пример как под ударите на съдбата в ранна възраст той би могъл да се пречупи. Вместо това благодарение на силния си характер и на дарбите, които е имал, той става забележителна личност.

Бащата на Бърни Бончев е обущар, който с много труд изкарва прехраната на семейството си. Но на 9 години малкото момче остава кръгъл сирак.

На всяка крачка то е отритнато, хулено, ненавиждано, презирано, бито, както сам пише в късните си спомени „След 40 години в родния край“ /„Разградско слово“, 27 юни 1936 г./. Единствено на брата си той изплаква тъгите си, в негово лице вижда света и щастието. На 12 години става обущар като баща си.

Роднините му го настаняват на добро място – осиновен е от богатия бездетен разградски търговец Нако Трифонов. Но и тук момчето не е щастливо, защото дири майчина милувка, а новата къща му остава чужда и неприветна. Веднъж то явно плаче на глас, защото благодетелят му идва да го види. На въпросите му да не е болен, да извика лекар и т.н., момчето се хвърля на врата му като син и му казва, че не е болен, но го боли душата, мъчно му е за майка му, защото новата майка не го обича...

След тригодишен живот в богатата къща Бърни Бончев я напуска сред протести и за всеобща изненада, за да се приюти при нежната и любвеобилна душа на бездетния майстор занаятчия Аргюн и съпругата му, където намира топла нежност и човещина.

И той ще напише много по-късно в спомените си: „Скитах, страдах, работих и не загубих“. И още: „За загубеното богатство и наследство не скърбя. Нали човек живее не само за да яде“.

Още един спомен хвърля светлина върху живота му по това време. Писмото „Единственият жив свидетел на Бузлуджанския конгрес“, /вестник „Лудогорска правда“, 8 септември 1966 г./, е писано когато Бърни Бончев е на 90 години. В него той разказва как като работник обущар попада под влиянието на социалистическите идеи. Взема участие като 14-годишен юноша в социалистическа дружинка в Разград и заедно със свой приятел отива пеша до връх Бузлуджа, за да присъстват на учредителния конгрес на Българската работническа социалистическа партия. Той е знаел, че ще се състои общо събрание на социалистическите дружинки от брат си Петър, ученик в Търговската гимназия, който като социалист е бил във връзка с Никола Габровски, известен социалист по това време.

Междувременно учи в Разградската, Русенската и Видинската гимназия. За да се издържа, работи пак като обущар. През 1898 година, 21-годишен, заминава да учи медицина в Женева /Швейцария/. Там се запознава с видни личности – Плеханов, Ленин, Васил Коларов и други. Научава руски, немски, френски, италиански, сръбски и румънски езици освен турския, който знае още от дете. Като студент се издържа със скромната подкрепа на Видинската община и на видински заможни турци и евреи.

След като се дипломира работи главно като лекар във Видинската гимназия. Учи в Женева и за зъболекар и се дипломира като такъв. През 1906 г. се оженва за швейцарската си приятелка Маргарита Корниолей. Раждат им се двама сина и дъщеря. Продължава да работи във Видинската гимназия. През Първата световна война изпълнява дълга си като лекар.

Става много известен като лекар, зъболекар и общественик. Сътрудничи със статии на много вестници и списания, така че се изявява и като публицист. От 1920 до 1932 г. основава и ръководи службата „Борба с маларията“, болест много разпространена във Видин поради блатата около него.

През 1934 година започва звездният период в живота на д-р Бърни Бончев. Той, безпартийният, е избран от Комитета за културно повдигане на Видинския край за кмет на града. Само за четири години, през които е кмет, той е двигател за много придобивки на Видин:

- Приемане и внедряване на генерален кадастрален план за жилищното строителство и пътните комуникации.

- Строеж на модерен водопровод.

- Строеж на модерна градска баня по европейски образец.

- Пресушаване на блатата в града и около него, залесяването им и създаване на известния „Майски лес“.

- Изграждане на лятна къпалня с басейн по модел от Швейцария.

- Построяване на спортни игрища.

- Разширяване и модернизиране на градската градина, която става втора по представителност след тази в Русе.

- Изграждане на част от дигата на река Дунав.

- Укрепване и благоустрояване на общинския театър „Вида“.

- Подпомагане на окончателното завършване на читалищната сграда и кино „Цвят“.

- Изселване на циганите от блатата в нов хигиеничен квартал и жилища. Този квартал бил наречен Бончова махала като признателност към нейния създател.

И още редица придобивки, за които така подробно е написал Йоцо Йоцов в статията си „Харизматичният кмет д-р Бърни Бончев: истинско мерило за гражданственост“ в книгата си „Градът на завоя: книга за Видин и достойните му граждани“ /2008 г./. За тези придобивки пишат и редица други автори.

Както се вижда, едва ли има кмет на Видин, на Разград, а и на други градове, който само за четири години да направи толкова много за своя град.

Д-р Бърни Бончев обича Видин, на този град посвещава живота си. Но той не може да забрави Разград, града, направил го нещастен в детството му, но където е срещал и добри хора, където е направил и първите си успешни стъпки за своето изграждане като личност. Той е бил абониран за вестник „Разградско слово“ и е непрекъснато в течение на целия стопански и политически живот в града. Чрез вестника той поддържа постоянен интерес към него и една неизменна сила го привлича към родния град.

В спомените „След 40 години в родния край“ д-р Бърни Бончев пише, че като магнит нещо го е притегляло към родния кът и с годините тази сила се е увеличавала. Затова е щастлив да види отново бащината си стряха, своята алма матер /гимназията/, роднини, приятели, скъпи учители, мили съграждани и е твърде обрадван от хубавите промени, които вижда на всяка крачка.

А той е в Разград, защото, както съобщава „Разградско слово“ на 10 юни 1936 г., като кмет гостува на града, за да проучи организирането на водоснабдяването в града във връзка с предстоящото водоснабдяване и на Видин.

Д-р Бърни Бончев написва няколко статии за „Разградско слово“ - като се започне от 1928 г. - „Растителното царство приготовлява храната на човека“, следващите са публицистични – 1931 г. - „Обществена съвест“, 1935 г. - „Фамилните имена трябва да бъдат български“ и други. Особено интересна освен „След 40 години в родния край“ е „На път за бащин край“, публикувана в пет поредни броя на „Разградско слово“ пак през 1936 г. С публицистичен стил, с топли думи са предадени размишленията на автора за ролята на интелигенцията, за значението на гимназията и читалището, за новия облик на Разград благодарение на благоустрояването, на модерния водопровод, на електрическото осветление. И във всичко написано проличава обичта на автора към родния край.

Напрегнатият живот на д-р Бърни Бърнев като кмет го принуждава да напусне кметския пост в края на 1938 г. поради напреднала възраст и умора. Но животът му на високи обороти не спира. През войната е мобилизиран да организира борбата с маларията в Битолска и Скопска област в Беломорието и Македония. След войната е отново лекар и активен общественик. Бил е председател на няколко дружества - археологическото, журналистическото, „Червен кръст“, „Борба с туберкулозата“, въздържанието, на българо-съветското дружество и на Културния комитет за повдигане на Видинския край.

Бил е сладкодумен лектор и е изнесъл стотици беседи. Пише статии, брошури и книги както на здравна, така и на историческа, етнографска и друга тематика. Написал е около 30 книги за Видин и Видинския край. За тяхното написване му помагат седемте чужди езика, които владее.

След пенсионирането си, когато трябва да се радва на сътвореното от него, д-р Бърни Бончев изпитва горчивина. След 9 септември 1944 г. зет му, който е бил военен прокурор и синът му, активист на Легиона, избягват от България, за да се спасят от репресии. И това повече или по-малко рикошира и върху д-р Бърни Бончев. Но той продължава със своите изследвания, продължава да пише за Видинския край по сетния си дъх.

Наричат го харизматичния кмет на Видин, най-успешния кмет на града. И тези определения не са пресилени, а точни. В отдел „Краезнание“ на Регионалната библиотека във Видин има много публикации за него, не са малко те и в интернет.

Човек може само да помечтае, ако д-р Бърни Бончев беше останал в Разград, колко придобивки би имал градът и колко книги. Но дори в последните си години, когато живее в София при дъщеря си Магдалена, д-р Бърни Бончев мечтае да види Видин, града на който е посветил живота си. Една голяма и плодотворна любов.

Божидарка ЗЛАТАРЕВА

П.п. Може би не му е тук мястото, но ето и един случай от живота на „благодетеля“ на д-р Бърни Бончев – Нако Трифонов. На 24 декември 1904 г. вестник „Разградски новини“ съобщава, че разградското женско дружество „Майчина грижа“ тъкмо пред коледните празници се притекло на помощ и спасило от глад и студ Дечка Недялкова с малолетните й четири деца, които били в предсмъртна агония. Тази жена била сестра на един от първите богаташи Нако Трифонов, който при всички молби на бедната си сестра да й помогне, останал с каменно сърце. А пък палел най-големите свещи в църквата...

Нако Трифонов дал вестника под съд за обида и клевета. Но на 17 септември 1905 г. „Разградски новини“ пише, че делото се е разгледало в съда и редакцията е призната за невиновна, понеже написаното почивало на неопровержими факти...

От един случай не могат да се правят генерални изводи. И все пак той кара човек да се замисли...

Божидарка ЗЛАТАРЕВА

*Д-р Бърни Бончев /между двамата офицери/ като кмет на Видин.

*Кметът Бончев лично ръководи обеззаразяването и пресушаването на блатата в град Видин и около него.

*На градско честване с група общественици през 1933 година – Б.Бончев е с тъмен костюм и бомбе зад духовника.

*Сватбата на д-р Бончев и швейцарката Маргарита Корниолей през 1906 година. Тежкият разградски период вече е минал.