На всяка крачка то е
отритнато, хулено, ненавиждано, презирано,
бито, както сам пише в късните си спомени
„След 40 години в родния край“ /„Разградско
слово“, 27 юни 1936 г./. Единствено на брата
си той изплаква тъгите си, в негово лице
вижда света и щастието. На 12 години става
обущар като баща си.
Роднините му го настаняват
на добро място – осиновен е от богатия
бездетен разградски търговец Нако
Трифонов. Но и тук момчето не е щастливо,
защото дири майчина милувка, а новата
къща му остава чужда и неприветна. Веднъж
то явно плаче на глас, защото благодетелят
му идва да го види. На въпросите му да
не е болен, да извика лекар и т.н., момчето
се хвърля на врата му като син и му казва,
че не е болен, но го боли душата, мъчно
му е за майка му, защото новата майка не
го обича...
След тригодишен живот
в богатата къща Бърни Бончев я напуска
сред протести и за всеобща
изненада, за да се приюти при нежната
и любвеобилна душа на бездетния майстор
занаятчия Аргюн и съпругата му, където
намира топла нежност и човещина.
И той ще напише много
по-късно в спомените си: „Скитах, страдах,
работих и не загубих“. И още: „За
загубеното богатство и наследство не
скърбя. Нали човек живее не само за да
яде“.
Още един спомен хвърля
светлина върху живота му по това време.
Писмото „Единственият жив свидетел на
Бузлуджанския конгрес“, /вестник
„Лудогорска правда“, 8 септември 1966
г./, е писано когато Бърни Бончев е на 90
години. В него той разказва как като
работник обущар попада под влиянието
на социалистическите идеи. Взема участие
като 14-годишен юноша в социалистическа
дружинка в Разград и заедно със свой
приятел отива пеша до връх Бузлуджа, за
да присъстват на учредителния конгрес
на Българската работническа социалистическа
партия. Той е знаел, че ще се състои общо
събрание на социалистическите дружинки
от брат си Петър, ученик в Търговската
гимназия, който като социалист е бил
във връзка с Никола Габровски, известен
социалист по това време.
Междувременно учи в
Разградската, Русенската и Видинската
гимназия. За да се издържа, работи пак
като обущар. През 1898 година, 21-годишен,
заминава да учи медицина в Женева
/Швейцария/. Там се запознава с видни
личности – Плеханов, Ленин, Васил Коларов
и други. Научава руски, немски, френски,
италиански, сръбски и румънски езици
освен турския, който знае още от дете.
Като студент се издържа със скромната
подкрепа на Видинската община и на
видински заможни турци и евреи.
След като се дипломира
работи главно като лекар във Видинската
гимназия. Учи в Женева и за зъболекар и
се дипломира като такъв. През 1906 г. се
оженва за швейцарската си приятелка
Маргарита Корниолей. Раждат им се двама
сина и дъщеря. Продължава да работи във
Видинската гимназия. През Първата
световна война изпълнява дълга си като
лекар.
Става много известен
като лекар, зъболекар и общественик.
Сътрудничи със статии на много вестници
и списания, така че се изявява и като
публицист. От 1920 до 1932 г. основава и
ръководи службата „Борба с маларията“,
болест много разпространена във Видин
поради блатата около него.
През 1934 година започва
звездният период в живота на д-р Бърни
Бончев. Той, безпартийният, е избран от
Комитета за културно повдигане на
Видинския край за кмет на града. Само
за четири години, през които е кмет, той
е двигател за много придобивки на Видин:
- Приемане и внедряване
на генерален кадастрален план за
жилищното строителство и пътните
комуникации.
- Строеж на модерен
водопровод.
- Строеж на модерна
градска баня по европейски образец.
- Пресушаване на блатата
в града и около него, залесяването им и
създаване на известния „Майски лес“.
- Изграждане на лятна
къпалня с басейн по модел от Швейцария.
- Построяване на спортни
игрища.
- Разширяване и
модернизиране на градската градина,
която става втора по представителност
след тази в Русе.
- Изграждане на част от
дигата на река Дунав.
- Укрепване и благоустрояване
на общинския театър „Вида“.
- Подпомагане на
окончателното завършване на читалищната
сграда и кино „Цвят“.
- Изселване на циганите
от блатата в нов хигиеничен квартал и
жилища. Този квартал бил наречен Бончова
махала като признателност към нейния
създател.
И още редица придобивки,
за които така подробно е написал Йоцо
Йоцов в статията си „Харизматичният
кмет д-р Бърни Бончев: истинско мерило
за гражданственост“ в книгата си „Градът
на завоя: книга за Видин и достойните
му граждани“ /2008 г./. За тези придобивки
пишат и редица други автори.
Както се вижда, едва ли
има кмет на Видин, на Разград, а и на
други градове, който само за четири
години да направи толкова много за своя
град.
Д-р Бърни Бончев обича
Видин, на този град посвещава живота
си. Но той не може да забрави Разград,
града, направил го нещастен в детството
му, но където е срещал и добри хора,
където е направил и първите си успешни
стъпки за своето изграждане като личност.
Той е бил абониран за вестник „Разградско
слово“ и е непрекъснато в течение на
целия стопански и политически живот в
града. Чрез вестника той поддържа
постоянен интерес към него и една
неизменна сила го привлича към родния
град.
В спомените „След 40
години в родния край“ д-р Бърни Бончев
пише, че като магнит нещо го е притегляло
към родния кът и с годините тази сила
се е увеличавала. Затова е щастлив да
види отново бащината си стряха, своята
алма матер /гимназията/, роднини, приятели,
скъпи учители, мили съграждани и е твърде
обрадван от хубавите промени, които
вижда на всяка крачка.
А той е в Разград, защото,
както съобщава „Разградско слово“ на
10 юни 1936 г., като кмет гостува на града,
за да проучи организирането на
водоснабдяването в града във връзка с
предстоящото водоснабдяване и на Видин.
Д-р Бърни Бончев написва
няколко статии за „Разградско слово“
- като се започне от 1928 г. - „Растителното
царство приготовлява храната на човека“,
следващите са публицистични – 1931 г. -
„Обществена съвест“, 1935 г. - „Фамилните
имена трябва да бъдат български“ и
други. Особено интересна освен „След
40 години в родния край“ е „На път за
бащин край“, публикувана в пет поредни
броя на „Разградско слово“ пак през
1936 г. С публицистичен стил, с топли думи
са предадени размишленията на автора
за ролята на интелигенцията, за значението
на гимназията и читалището, за новия
облик на Разград благодарение на
благоустрояването, на модерния водопровод,
на електрическото осветление. И във
всичко написано проличава обичта на
автора към родния край.
Напрегнатият живот на
д-р Бърни Бърнев като кмет го принуждава
да напусне кметския пост в края на 1938
г. поради напреднала възраст и умора.
Но животът му на високи обороти не спира.
През войната е мобилизиран да организира
борбата с маларията в Битолска и Скопска
област в Беломорието и Македония. След
войната е отново лекар и активен
общественик. Бил е председател на няколко
дружества - археологическото,
журналистическото, „Червен кръст“,
„Борба с туберкулозата“, въздържанието,
на българо-съветското дружество и на
Културния комитет за повдигане на
Видинския край.
Бил е сладкодумен лектор
и е изнесъл стотици беседи. Пише статии,
брошури и книги както на здравна, така
и на историческа, етнографска и друга
тематика. Написал е около 30 книги за
Видин и Видинския край. За тяхното
написване му помагат седемте чужди
езика, които владее.
След пенсионирането
си, когато трябва да се радва на сътвореното
от него, д-р Бърни Бончев изпитва
горчивина. След 9 септември 1944 г. зет му,
който е бил военен прокурор и синът му,
активист на Легиона, избягват от България,
за да се спасят от репресии. И това повече
или по-малко рикошира и върху д-р Бърни
Бончев. Но той продължава със своите
изследвания, продължава да пише за
Видинския край по сетния си дъх.
Наричат го харизматичния
кмет на Видин, най-успешния кмет на
града. И тези определения не са пресилени,
а точни. В отдел „Краезнание“ на
Регионалната библиотека във Видин има
много публикации за него, не са малко
те и в интернет.
Човек може само да
помечтае, ако д-р Бърни Бончев беше
останал в Разград, колко придобивки би
имал градът и колко книги. Но дори в
последните си години, когато живее в
София при дъщеря си Магдалена, д-р Бърни
Бончев мечтае да види Видин, града на
който е посветил живота си. Една голяма
и плодотворна любов.
Божидарка ЗЛАТАРЕВА
П.п. Може би не му е тук
мястото, но ето и един случай от живота
на „благодетеля“ на д-р Бърни Бончев
– Нако Трифонов. На 24 декември 1904 г.
вестник „Разградски новини“ съобщава,
че разградското женско дружество
„Майчина грижа“ тъкмо пред коледните
празници се притекло на помощ и спасило
от глад и студ Дечка Недялкова с
малолетните й четири деца, които били
в предсмъртна агония. Тази жена била
сестра на един от първите богаташи Нако
Трифонов, който при всички молби на
бедната си сестра да й помогне, останал
с каменно сърце. А пък палел най-големите
свещи в църквата...
Нако Трифонов дал
вестника под съд за обида и клевета. Но
на 17 септември 1905 г. „Разградски новини“
пише, че делото се е разгледало в съда
и редакцията е призната за невиновна,
понеже написаното почивало на неопровержими
факти...
От един случай не могат
да се правят генерални изводи. И все пак
той кара човек да се замисли...
Божидарка ЗЛАТАРЕВА
*Д-р Бърни Бончев
/между двамата офицери/ като кмет на
Видин.
*Кметът Бончев
лично ръководи обеззаразяването и
пресушаването на блатата в град Видин
и около него.
*На градско
честване с група общественици през 1933
година – Б.Бончев е с тъмен костюм и
бомбе зад духовника.
*Сватбата на д-р
Бончев и швейцарката Маргарита Корниолей
през 1906 година. Тежкият разградски
период вече е минал.