Едно прочетено от мен съобщение накара за пореден път споменът ми да затича по източните склонове на планината Урал. С няколко думи сдружението „Път към новия живот“ обявяваше, че през месец септември ще гостува с лекторите си в град Разград. Темата, колкото далечна от нас на пръв поглед, толкова и близка с последствията си за историята ни, бе свързана с новите разкрития около убийството на руския цар Николай Втори и семейството му точно преди сто години.

А там, от източните склонове на Урал, където ме върна споменът ми, започва четвъртият по големина в Русия, град Екатеринбург. Основан по времето на Екатерина Велика, с нейно съгласие той започва да носи името ѝ. Географски е в Азиатския континент, но реално е толкова близо до Европа, че жителите му, близо милион и половина, се смятат „европейци плюс“. Дори най-слушаната местна радиостанция се казва „Европа плюс“ и всяка сутрин ме будеше с популярни песни от стария континент. И въпреки че стотици са културните и исторически паметници в този красив град, мисля, че болшинството хора по света го свързват преди всичко с извършеното тук убийство през 1918 година на царското семейство Романови. Мистерия, или в процес на изясняване, са все още редица подробности около това деяния, но факт е, че през лятото на оная година, царското семейство е доведено от болшевиките в Екатеринбург. Затварят ги под охрана в къщата на местния инженер Ипотиев в пълно невидение за съдбата си. Тя става известна няколко седмици по-късно, когато по нечие нареждане са убити царят Николай Александрович, жена му Александрина Фьодоровна, децата ми Олга - на 22 години, Татяна – 21, Мария – 19, Анастасия – 17 и Алексей, ненавършил още 13 години. Екзекутирани са още лекарят на семейството, готвачът, камериерът и личната прислужница на царицата. След което телата им са отнесени в края на града, полети със сярна киселина и изгорени.

Когато преди повече от десет години посетих това място, там вече имаше издигнат православен манастир с осем направени изцяло от дърво църкви. Казаха ми, че ще строят още, колкото е броят на изхвърлените някога тук жертви. Докато къщата на инженер Ипотиев, дни след извършеното в нея убийство, бавно, но упорито се превръща за руските хора в място за покаяние. Разказваха, че дори в ония първи, както и по-късно, години, тонове са били донесените около нея цветя, стотици запалените свещи, а незнайно откъде по стените ѝ се появявали окачени портретите на членовете на царското семейство. Така до 1977 година, когато тогавашният главен секретар на областта Борис Елцин нарежда да се събори къщата. Руската православна църква обаче не е съгласна с това и обявява мястото за свещено. Скоро след това там е издигнат с доброволни дарения параклис с огромен до него кръст.

Пак под влияние на църквата и най-вече на обществеността, през 2000-та година започва изграждането на православен храм, който е завършен три години по-късно. Посрещна ме не само с величието и тайнствеността на мястото, на което е издигнат, но и с утвърденото си вече сред народа име „Храмът на кръвта“. Там, на самия му вход, видях как една млада още жена широко се кръстеше и питаше сякаш някого на висок глас: „Но защо и децата? Как така без съд? Защо и децата? Нали е грехота!“...

Тази жена сякаш бе събрала в себе си цялото покаяние на своя народ. Защото, наистина „ЗАЩО?“, Николай Втори вече е бил абдикирал от властта, приемайки явно философски повратностите на времето. Може би тези, които са наредили убийството, са се страхували от авторитета и името му? Или от приближаващата града огромна армия от белогвардейци, които една година го удържат от Червената армия?... Въпроси, които се задавах и там, вън и вътре в „Храма на кръвта“. Отговорите на историята понякога са различни, макар че истината за това как е станало всичко, продължава да се търси и днес. След сто години. Хората обаче, които видях тогава в храма, с които говорих, едва ли се вълнуваха толкова от подробностите. Имах усещането, че просто и единствено търсеха покаянието. Като наследници на нещо отминало, но незабравящо се като деяние.

Иван ДЖЕБАРОВ

Последният руски император Николай Втори

„Храмът на кръвта“, построен през 2000 година

Екатеринбург днес