А там, от източните
склонове на Урал, където ме върна споменът
ми, започва четвъртият по големина в
Русия, град Екатеринбург. Основан по
времето на Екатерина Велика, с нейно
съгласие той започва да носи името ѝ.
Географски е в Азиатския континент, но
реално е толкова близо до Европа, че
жителите му, близо милион и половина,
се смятат „европейци плюс“. Дори
най-слушаната местна радиостанция се
казва „Европа плюс“ и всяка сутрин ме
будеше с популярни песни от стария
континент. И въпреки че стотици са
културните и исторически паметници в
този красив град, мисля, че болшинството
хора по света го свързват преди всичко
с извършеното тук убийство през 1918
година на царското семейство Романови.
Мистерия, или в процес на изясняване,
са все още редица подробности около
това деяния, но факт е, че през лятото
на оная година, царското семейство е
доведено от болшевиките в Екатеринбург.
Затварят ги под охрана в къщата на
местния инженер Ипотиев в пълно невидение
за съдбата си. Тя става известна няколко
седмици по-късно, когато по нечие
нареждане са убити царят Николай
Александрович, жена му Александрина
Фьодоровна, децата ми Олга - на 22 години,
Татяна – 21, Мария – 19, Анастасия – 17 и
Алексей, ненавършил още 13 години.
Екзекутирани са още лекарят на семейството,
готвачът, камериерът и личната прислужница
на царицата. След което телата им са
отнесени в края на града, полети със
сярна киселина и изгорени.
Когато преди повече от
десет години посетих това място, там
вече имаше издигнат православен манастир
с осем направени изцяло от дърво църкви.
Казаха ми, че ще строят още, колкото е
броят на изхвърлените някога тук жертви.
Докато къщата на инженер Ипотиев, дни
след извършеното в нея убийство, бавно,
но упорито се превръща за руските хора
в място за покаяние. Разказваха, че дори
в ония първи, както и по-късно, години,
тонове са били донесените около нея
цветя, стотици запалените свещи, а
незнайно откъде по стените ѝ се появявали
окачени портретите на членовете на
царското семейство. Така до 1977 година,
когато тогавашният главен секретар на
областта Борис Елцин нарежда да се
събори къщата. Руската православна
църква обаче не е съгласна с това и
обявява мястото за свещено. Скоро след
това там е издигнат с доброволни дарения
параклис с огромен до него кръст.
Пак
под влияние на църквата и най-вече на
обществеността, през 2000-та година започва
изграждането на православен храм, който
е завършен три години по-късно. Посрещна
ме не само с величието и тайнствеността
на мястото, на което е издигнат, но и с
утвърденото си вече сред народа име
„Храмът на кръвта“. Там, на самия му
вход, видях как една млада още жена
широко се кръстеше и питаше сякаш някого
на висок глас: „Но защо и децата? Как
така без съд? Защо и децата? Нали е
грехота!“...
Тази жена сякаш бе
събрала в себе си цялото покаяние на
своя народ. Защото, наистина „ЗАЩО?“,
Николай Втори вече е бил абдикирал от
властта, приемайки явно философски
повратностите на времето. Може би тези,
които са наредили убийството, са се
страхували от авторитета и името му?
Или от приближаващата града огромна
армия от белогвардейци, които една
година го удържат от Червената армия?...
Въпроси, които се задавах и там, вън и
вътре в „Храма на кръвта“. Отговорите
на историята понякога са различни, макар
че истината за това как е станало всичко,
продължава да се търси и днес. След сто
години. Хората обаче, които видях тогава
в храма, с които говорих, едва ли се
вълнуваха толкова от подробностите.
Имах усещането, че просто и единствено
търсеха покаянието. Като наследници на
нещо отминало, но незабравящо се като
деяние.
Иван ДЖЕБАРОВ
Последният руски
император Николай Втори
„Храмът на кръвта“,
построен през 2000 година
Екатеринбург
днес