Темата за досиетата и
доносниците отдавна заприлича на
дълголетното пътуване на Одисей към
Итака. Нито има свършване, нито файда
някаква имаше, пък и на всички вече им
доскуча от нея! Който бит – бит, който
докладвал на властите – докладвал,
Мара вече отдавна е демократка….
Една стара снимка от
личния ми архив, която даже не подозирах,
че имам, ме върна обаче към моя приятел
и колега Христо /Христос/ Родопски.
Едва ли вече има някой,
който да го помни из Разград, пък и аз
го познавам от София, но такъв човек не
бива да се забравя, защото прекалено
романтично и с носталгия взехме да
гледаме на отминалото Татово време….
Но първо - за снимката.
Направена е на площад
„Девети септември“ в столицата на 3
март 1970, когато той предприема своето
самотно пешеходно пътешествие от София
до Москва из „Страната на Съветите“ и
през последвалите 8 месеца се среща със
стотици обикновени и необикновени хора,
между които обаче и такива като руския
писател Виталий Закруткин, втория руски
космонавт Герман Титов, героя от
Сталинград – генерал Людников, със
самия Михаил Шолохов в станица Вьошенская
и прочее…. Повече подробности обаче
няма как да кажем, тъй като двата му
пътеписа „247 дни от София до Москва“ и
„Донските брегове“, подписани за печат
от главния редактор на издателство
„Народна младеж“ Слав Хр. Караславов,
така и не видяха бял свят с полузакъсняло
разпореждане на Държавна сигурност.
Защо ли? Ще стане ясно по-нататък...
Приложената снимка е
от преминаването на Христо през Разград,
на път към Варна и Одеса, и на нея виждаме
нашите журналисти Христо Радушев, Иван
Патов и в гръб, струва ми се, незабравимия
ни колега Петър Пенчев….
Преди 5 години, като
номиниран за наградата „Усин Керим“
бях поканен на тържествата в чест на
85-годишнината на поета в Чепеларе, даже
прочетох нещо като доклад от рода на
„Усин Керим и Разград“ на празника, но
в случая не това е най-важното. На банкета
бях - случайно или не – до дъщерята и
сина на Усин /също живели в Разград и
май поне единият от тях беше роден тук/,
от едната ми страна, а от другата -
кметският наместник на село Косово,
Асеновградско, където е роден Христо
Родопски и живееше по това време там….
И ето думите му:
„Христо е много умен
човек, ама без късмет! Написа история
на селото ни, де за да се знае, де за да
му дадем някой лев Имаме си и нещо като
вилна зона, та го търсят гостите ни, да
им напише някоя реклама или брошурка
да им направи, ама едва свързва двата
края. Няма почти никакъв трудов стаж и
е на социална пенсия. Като го реабилитирали,
му дали някаква сума за компенсация,
ама това било отдавна...Баща му бил
партизанин в Югославия и Родопите и за
демократите ни е партизански син…За
БСП пък е „враг на народа“, защото е
бил в затвора след Девети за антипартийна,
антидържавна и антисъветска дейност…
Това е, което мога да ти кажа, пък и живее
в една по-далечна махала на чушки и
домати, та по-рядко го виждам, ама още е
жив…“.
Дали още е жив и аз вече
нямам представа. А ако е жив, ще трябва
да е на 77. Дано да е жив и здрав!
И сега – към същественото!
Завършва средно
образование в Русе, където живее брат
му. Там е в литературния кръжок на нашия
съгражданин Христо Радушев, който тогава
работи заедно с Коста Чутурков в „Дунавска
правда“. Пише дописки и печата ранните
си разкази във вестника и когато Разград
става окръжен град и се създава вестник
„Лудогорска правда“, не след дълго е
поканен лично от Чутурков на работа в
него…
По-късно отива във
вестник „Знаме на комунизма“ в Търговище,
където живее другият му брат и там му
започва житейската трагедия. По донос
от негов „приятел“ е обвинен, че е
организатор на антипартийна група с
антисъветска насоченост, която съвсем
кратко можем да охарактеризираме с
думите на главната свидетелка на
прокурора по делото, баба Станка, при
която бил на квартира и при която ставали
общо-взето не нелегални събрания, а
легални разпивки. На въпроса „ за какво
си говореха те у вас?“, отговорила
наивно: „Че за кво? Казваа си нещата,
както са си, ва, чедо!“…
И тук е редно веднага
да кажем, че за разлика от главния
редактор на Търговище, който веднага
уволнил Родопски от вестника си
дисциплинарно и заявил пред съда, че
често е изявявал несъгласие с него и
задавал неудобни въпроси по редакционните
събирания, нашите Христо Радушев и Коста
Чутурков, макар и като прокурорски
свидетели, се обявили в негова защита…Христо
Радушев явно после доста се беше напатил
и стана много по-различен, но Коста
Чутурков си беше романтик и искрено
вярваше във вечната и святата пролетарска
истина!... Работата на обвинението отивала
към провал, но когато Христо при
38-дневното си пребиваване в участъка
отказал да подпише документ за
сътрудничество на ДС и обявил гладна
стачка, все пак бил осъден точно на
рождения си ден 21 март през 1964 г. на 1
година затвор. Която той прекарва във
Варна и Стара Загора в шарената компания
на бивши партизани, разказвачи на вицове,
беглеци през границата, царски офицери
и генерали, съдени от Народния съд, че
даже и с внука на Граф Итнатиев – Николай
Леонидович, кореспондент на френския
вестник „Льо Монд“ в София и обвинен
в шпионаж в полза на Франция….
След освобождението
му обаче трагедията се задълбочава.
Живее като „нелегален“ в София, работи
де като мозайкаджия, де като фрезист,
де като докер, де като оформител на
хонорар в столични малки и по-големи
вестници в София, между които и „Народен
спорт“… Живееше по таваните, в това
число и при „вечния разградски хотелиер“
– карикатуриста Стоян Гроздев, където
се запознахме с него, без дом, без
семейство и челяд, без правото да работи
в държавни организации и учреждения,
без правото да заема каквито и да е
ръководни постове, и без правото да е
журналист и писател, вечно гонен от
столицата и въдворяван в Гара Роман….
След пешеходната му
авантюра из Русия властите ни отново
го взеха на мерника си, защото се оказало,
че никакво разрешение е нямал от тях за
своя поход, а през главите им се е свързал
директно със съветското посолство. На
Червения площад в Москва е посрещнат
тържествено от много народ, но българският
ни посланик категорично отказва да е
там или да се срещне с него….
И това е общо-взето
неговото житие многострадално. Не е
интересно вероятно вече за никого, но
все пак го разказахме, защото някои неща
не бива да се забравят. Реабилитиран
беше през 1990 година. И какво от това?
Дулинко ДУЛЕВ
|