Търсене

Начало Интервю Проф. д-р Ценка ИВАНОВА: Не е вярно, че качествено образование може да се получи само в чужбина
Проф. д-р Ценка ИВАНОВА: Не е вярно, че качествено образование може да се получи само в чужбина
21 February 2018

Проф. д-р Ценка Иванова е родом от Разград, завършила е Политехническата гимназия „Никола Вапцаров“, чиито наследник днес е ПГПЧЕ „Екзарх Йосиф“. Завършила е специалност „Славянска филология“ и аспирантура по история на новобългарския книжовен език в Софийския университет „Свети Климент Охридски“.


21_02_2018_prof.-cenka-ivanova-3.jpgПрез 1987 година започва да преподава във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. През 2015 година става декан на Филологическия факултет на университета и има амбицията да развива предлаганите специалности в съответствие с новите пазарни изисквания. Бизнесът се нуждае от подготвени специалисти, които владеят минимум два езика, като английският се явява като трети задължителен. През последните години се увеличава търсенето на кадри в сферата на туристическите услуги, заради динамичната политическа и социална обстановка на Балканите и в Централна Европа.

Как се адаптира филологическото обучение към новите условия на търсене на висококвалифицирани специалисти с езици, конкурентно ли е българското образование на западноевропейското, с какво са по-различни днешните студенти, какво е качеството на образование в Разградска област като смесен етнически регион, на тези и още въпроси отговаря проф. Ценка Иванова в интервю за вестник „Екип 7“.


Кога се зароди интересът Ви към езиците?


Интереса към езиците го имам откакто се помня, по-скоро бих го определила като любопитство към другостта. Градът ни и Лудогорието винаги са ми били интересни с етническото си разнообразие и с въпросителните в историята за хората, които са ги обитавали през вековете.

В детството си живеех в къщата на родителите на баща ми на живописния хълм в началото на село Гецово, над тогавашния международен път Русе – Варна. Край пътя, до някогашната мелница на дядо, имаше кладенец и на път за морето понякога къмпингуваха поляци, чехи, словаци, германци, общувахме с тях.

Осмисленият ми интерес се разви в гимназията, тогава носеща името на Никола Вапцаров. По едно време стигнах до национален кръг на олимпиада по руски език, тогава сериозно се занимавах с френски. После учителка ми препоръча да кандидатствам славянска филология и бях изнамерила учебници по полски, чешки и сърбохърватски в Окръжната библиотека. В единадесети клас сама учих полски и в края на годината можех да рецитирам въведението на „Пан Тадеуш“ от Адам Мицкевич. Във Факултета по славянски филологии на Софийския университет попаднах в сърбохърватската езикова група, паралелната ми първа специалност е по български език и литература, втората е по руски език, учих четири семестъра полски и унгарски. Заради дисертацията ми като аспирантка трябваше да уча чешки, за да ползвам специализираната литература на Пражкия лингвистичен кръг, а когато започнах работа във Великотърновския университет, напреднах доста със словашкия език. Някъде през годините учих малко украински, после английски. Всъщност е относително колко езици знам, тъй като едни говоря много добре, други са ми повече или по-малко пасивни. Много народи имат една поговорка, която гласи „Колкото езици знаеш, толкова пъти си човек“. Учейки нов език, придобиваш знания и ставаш съпричастен с друга култура, с друга история, с друг поглед към света. Когато ползваш повече езици, си много по-свободен, имаш избор да пътуваш, да работиш и да живееш на различни места.


Кои са най-ярките спомени от детските и ученическите Ви години?


Всичките ми спомени са по някакъв начин свързани с учителската професия. Най-ранните са от село Осенец, където родителите ми са се намерили като учители по разпределение. С брат ми сме „плод“ на тогавашната държавна политика за осигуряване на кадри.

Ярки са спомените от училището в село Гецово, където учих от първи до седми клас. В това училище имаше някакъв дух на екипна работа, както се казва сега, имаше ред, сериозна учебна, но и впечатляваща извънкласна дейност. Читалището е институцията, в която за пръв път се докоснах до света на книгите и картините, там се научих да бъда зрител. Помня как се записах в библиотеката преди първи клас и заех първата си книжка. Преминавах през салона за репетиции с благоговение – миризма на поддържан паркет, по стените репродукции на световни художници. В читалищния салон се изнасяха спектакли, концерти на капанския танцов състав, който беше лауреат на национални фестивали, прожектираха се много филми. За съжаление, училището вече не съществува и една стабилна материална база се руши. Читалищната библиотека не съществува в онзи подреден някога вид, сградата се нуждае от сериозен ремонт. Духът на институцията не е същият, сменили са се хората, ценностите се лутат между отрицанието и носталгията, диалогът и инициативата някак убягват.

Другият ми важен спомен е свързан с Детска музикална школа „Илия Бърнев“ и няколкото години свирене на цигулка, часовете по солфеж, концертите. Едва по-късно осмислих настойчивостта на родителите ми, а тогава ми тежеше пътуването от Гецово. Впоследствие бях полезна и на сина си с познанията по солфеж.

Помня как баща ми, автор на исторически очерк за Гецово и на очерк за историята на рода Гюдюлеви, ме водеше със себе си при лели и роднини, от които записваше спомени и предания, как ходехме по местата, свързани с лагеруването и маршрута на руските войски по време на Освобождението.

Специален етап в живота ми заема обучението в разградската гимназия „Никола Вапцаров“.

Чувството е особено, когато застанеш пред тази уникална сграда, която сама по себе си има забележителна история, свързана с архитект Фридрих Грюнангер, с ролята на акад. Анание Явашов. Имаше го усещането, че учим в институция с дълга традиция, учителите ни подхранваха това самочувствие, а таблото с портретите на завършилите със златни медали внушаваше приемственост между поколенията и традициите. Бяхме експериментална паралелка, приети от осми клас, имах интересни съученици, по младежки палави и нестандартни личности. Обичах хуманитарните предмети, а силен отпечатък и за научната ми работа по-късно остави учителят по литература и директор Иван Иванов. Той ни въведе в света на Никола Икономов и Станка Николица, понякога експериментираше с методи на преподаване. Библиотеката на гимназията съхраняваше старинни книги, някои от XIX век бяха особено ценни. Класната ми ръководителка Йорданова пък ме подготвяше по руски език за състезания и за кандидатстването в университета. И още нещо важно – формираха ни навици да се ходи на театър и на концертите на Държавния симфоничен оркестър. Всеки носи в себе си различни епизоди от детските и ученическите години. Моите са такива.


Разкажете ни за основните теми на Вашите проучвания, за интересни публикации


В основата си публикациите ми са езиковедски и интердисциплинарни и отразяват връзките между езици, общества и култури. Дисертацията ми е за българо-сръбските книжовноезикови връзки през XVIII - XIX век. Доста време прекарах в библиотеки и архиви на Балканите, главно в Белград, Нови Сад, в Софийската народна библиотека, където проучих голям обем факти, които са малко познати на широкия читателски кръг.

Друга област на публикациите ми са граматическите и лексикалните сравнения между близкородствени езици. Освен авторските книги, съавтор съм на двуезични речници, издадени у нас и в Сърбия, на учебни помагала за практическо обучение. Те имат пряка връзка с предметите, които съм преподавала у нас и в чужбина, особено по време на двата мандата като лектор по български език и култура в университетите в Ниш и в Белград. Наблюденията ми над сходства и различия в названията на ястия и напитки са цитирани в световната енциклопедия Уикипедия. Поради общата ни история с други балкански народи в границите на Османската империя имаме много общи ястия като рецептура, но в отделни случаи названията им объркват. Например бюрек имат всички народи от Персия до Босна, но съставките на рецептите са различни. И само в българската кулинарна традиция имаме чушка или тиквичка бюрек. Това стана ясно в англоезичната рубрика за бюрек в Уикипедия, където е цитирано моето изследване. Също суджукът или кавърмата се различават по рецепта, или броят на кебапчетата и големината им в една порция, някъде из Балканите на пита се казва баница, а като се каже минерална вода, някъде разбират газирана минерална вода, в едни региони асоциацията за вино е червено вино, другаде – бяло вино. Затова нарекох тези сравнения „кулинарни недоразумения“, защото често се стига до проблеми в комуникациите, особено в туристическия бранш. Недоразумения, стигащи дори до напрежение в отношенията между носители на различни култури при близост между езиците е обстоятелството, че някои думи в единия език са с неутрално значение, а в други те спадат към нецензурната лексика. Подценяването на необходимостта от опознаване на „другия“ е в основата на неразбории в общуването, стига се дори до конфликти. Изобщо преводът в различните му интерпретации е неделима съставка в контактите между народи, религии и култури. Неслучайно още от древността е известна сентенцията „преводачо-предателю“, която показва колко е важно правилното тълкувание на нещата.


От три години сте декан на Филологическия факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Какви промени се стремите да въведете в традиционните филологически специалности, за да отговарят на новите изисквания на пазара на труда?


Представлявам факултет, който е един от лидерите на филологическото и чуждоезиковото образование не само за страната ни. Осъществяваме обучение по и на двадесет езика, имаме добро традиционно българистично образование, също по журналистика и връзки с обществеността. В рейтинговата система за 2017 година сме на първо място сред извънстоличните университети в направление „Филология“. В днешния свят на бързи комуникации, където границите придобиват други измерения и смисъл, езиковите комуникации също се глобализираха чрез монопола на английския език, макар че китайският държавен език путунхуа води убедително като език, говорен от най-много хора в света. Появиха се обаче нови и много добре платени професии, които се базират на компетенциите по няколко езика. В цели сектори се търсят млади хора, знаещи минимум два чужди езика, като за предпочитане е единият да бъде по-рядък. Динамичен е пазарът на труда в аутсорсинговия бизнес, където се работи за международни компании. Така в немалко професии, наричани още професии на бъдещето, се изискват езикови компетенции за аналитична обработка на бази данни, за резюмиране на информация, извлечена чрез един език и пренасянето й на друг език с умения за приложение на информационните технологии.

През последните три години направихме съществени промени в концепциите на някои от специалностите ни, в които се изучават по два чужди езика и се придобиват допълнителни квалификации по специализиран превод, информационни технологии, международен туризъм, бизнес комуникации. Имаме съвместни магистърски програми по конферентен превод с генералната дирекция по устен превод към Европейската комисия и много наши възпитаници развиват успешна кариера на високи позиции в ЕС, в същото време обучаваме чуждестранни студенти, изучаващи по същите причини нашия език.

От висшите училища в България Великотърновският университет има най-много реализирани студентски и преподавателски мобилности по европейската програма „Еразъм+“, като най-много са от чуждоезиковите специалности. Със статуса си на български студент и с добре направен избор на специалност, младият човек може да бъде студент и стажант за определен брой семестри в университет в чужбина, да учи там с добра европейска стипендия и при завръщането да му признаем всички положени изпити там. С други думи, образованието в чужбина е възможно, но чрез български университет и без да се източва семейният бюджет веднага след завършване на средното образование. В този случай важи максимата, че най-големият капитал е информацията.


С какво са по-различни днешните студенти от предишните поколения?


Всеки си е със своето време. Обаче, младите хора са такива, каквито са ги възпитали родителите им. Ако нещо днес е различно в младите хора, то е, че те по-дълго се лутат, докато намерят себе си. А някои дори не успяват в нужното време, докато стигнат зрелостта. Защо? Защото мъдростта на предходните поколения, че затвореното между книгите може да те поучи и да те научи, се е изгубила. Докато в предходните поколения имаше уважение към създаденото преди тях, в сегашните го няма. А това, че имат знания и умения, които ние, предходните, нямаме, е също факт. Сегашното младо поколение е функция на това, че техните родители също се загубиха, заради липсата на сигурност и перспектива.

Най-големият грях на така наречения преход е, че лесно се рушеше без визия какво ще остане на негово място. Не възпитаваха в младото поколение идеята, че рушейки, трябва да надграждаш. Останахме под звездите, на стихиите, затова хората започнаха индивидуално да се спасяват. Контактувам с много чужденци и основната им критика към нас е, че българите не са екипни играчи.


Имате ли наблюдения върху качеството на образование в Разградска област, която се характеризира със смесен етнически състав. Един от големите проблеми е недоброто владеене на книжовния българския език. Според Вас грамотни ли са студентите от региона, които продължават образованието във Великотърновския университет?


Имам общи впечатления, тъй като съм един от ръководителите на магистърската програма „Българският като втори език. Преподаване на български език като чужд и сред малцинствени общности“, която е единствената магистърска програма с тази насоченост в системата на българското висше образование. Участвам периодично в дискусии за усвояването на книжовния български език от деца и възрастни, за които той не е майчин, където се включват и неправителствени организации.

За съжаление все още системата на училищното образование не е обвързана със социолингвистичния анализ на конкретните ситуации. Не разполагаме с многопластово наблюдение как „съжителстват“ на конкретен терен два или няколко езика, които личността или общността ползват в конкретни комуникации, как недоброто усвояване на книжовния български език влияе на образователната степен на личността, как това се обвързва с възможностите за добра работа или с тежестта, която плаща осигурителната система за безработни поради липсата на квалификация. В много от държавите, които даваме за пример като добре уредени системи, както методически адекватното ограмотяване на деца с друг майчин език, така и следващите етапи на езиково подпомагане при усвояване на отделните учебни предмети са припознати като важен фактор за националната сигурност, за условие данъците на работещите да се харчат смислено за социални политики.

У нас се подценява психолингвистичната основа, върху която да се градят концепциите за ограмотяване в начална училищна степен, или как да се приобщава методиката на чуждоезиковото обучение спрямо българския книжовен език и в прогимназиалната степен. Букварите ни по традиция са направени за деца, които от раждането си са слушали българска реч, дори и когато е на отдалечен от книжовната норма диалект, но това е друга тема. Намираме се във фазата на дискусиите налага ли се друг подход при деца с друг майчин език – и тук наблюдаваме различия между политици, неправителствени организации, методици. Всъщност, в една или друга степен проблемът с методически адекватното ограмотяване и неговото надграждане в нашите краища не е нов. Майка ми, начална учителка с дълъг стаж, е работила в класове, в които майчините езици са били три – български, местният турски и местният цигански диалект. И навремето работата на учителя, когато книжовният български встъпва в специфичен контакт с други майчини езици на учениците, е била сериозно предизвикателство, с което учителите са се справяли по-скоро сами. Едва от няколко години първо Министерството на образованието започна да говори открито за проблеми в региони с нееднородна демографска картина – и то поради навлизането на международните системи за сравнение на образователния потенциал на подрастващите, основно с тестовете PISA. В чужбина съществуват цели цикли от бакалавърски и магистърски програми именно поради обстоятелството, че навсякъде съжителстват хора с различен етнически произход, че за немалка част от хората официалният език на страната не е роден, майчин или първи – терминологията също се различава. Учителите се обучават как да работят в конкретните ситуации, а тези, които изработват съответните стандарти, по-често посещават училищата и регионите. Факт е също, че в по-голямата си част отпадат или показват слаби резултати учениците от пети клас нагоре и причините не се осветляват достатъчно. Мисля, че политиката в областта на образованието е все още длъжница на учителите, които работят в специфични езикови ситуации. Има много учители, които са запознати в дълбочина с тази конкретика, остава да им се предостави чуваема трибуна. Положителна крачка в тази посока също е програмата „Заедно в час“, но остава открит въпросът дали тя е достатъчна.

Питате ме за впечатленията ми от студентите от Разградския регион. Немалка част изучават специалностите с по два чужди езика, учат известно време извън България, връщат се да участват в стажантски програми и да се дипломират. Имаме няколко студенти, които изучават английски с някой от азиатските езици, които сега са на мода сред студентите, или английски и немски в комбинация с конкретни езици за нуждата от специалисти, които да работят за адаптацията на бежанци или икономически емигранти в европейски държави. Имаме също млади колеги с балкански езици – ориентирали са се, че има работа по европейските проекти за трансгранично сътрудничество. Познавам и студенти по журналистика и връзки с обществеността, по българска филология. Успешно се развиват много випускници на средните училища от нашия регион, които са от турски произход – явно поради собственото си двуезичие по-лесно учат чужди езици. От миналата година забелязвам интерес към специалността, в която, освен два чужди езика, се придобива квалификация за приложение на информационните технологии.


Как се справя Великотърновският университет с набирането на студенти? По какъв начин се популяризират предлаганите специалности и конкурентно ли е българското образование на западноевропейското?


Великотърновският университет, който е на 55 години и е второто основано в държавата ни висше училище след Софийския, има акредитирани специалности в над 20 професионални направления. Всяко от тях има различна история и традиция, различна тежест в рейтинговата система на висшите училища, различна привлекателност за студентите и очаквания за перспективна работа със стабилни доходи. Бюрото ни за кандидатстудентски прием осъществява информационни кампании и дни на отворените врати, поддържаме социални мрежи, участваме на кандидатстудентските борси. Най-важната реклама обаче са бившите ни възпитаници, качеството на подготовката им, отзивите за тях и търсенето на конкретни специалисти от работодателите.

Факт е обаче, че университетите в България през последните години бяха подложени на атаките, че не са конкурентни на университетите в Европа и в чужбина изобщо. В този кюп бяха вкарани както висшите училища с устойчиво развитие от десетилетия, така и тези, които създадоха неприсъщи за тях направления от последните 10-15 години. Факт е също, че в основата на сегашните проблеми е хаотичната политика повече от четвърт век и дългото отсъствие на държавата от регулацията на висшето образование. Сравнително късно започна да се създава система за контрол на качеството, като и там все още не успяваме да постигнем баланса между привнесеното отвън и това, което е национална специфика, неподлежаща на потискане и омаловажаване. За съжаление и чрез медиите дълго се внушаваше, че качествено образование може да се получи единствено и само в чужбина. Така останаха пренебрегнати печеливши комбинации, обърка се животът на немалко млади хора, които се оплетоха в психозата, че на всяка цена трябва да се учи „навън“ още в бакалавърска степен. Директори на училища се хвалеха колко от възпитаниците им учат в чужбина и всички доброволно се отказваха от нашата обща и най-скъпа инвестиция. Очевидно нямаха нищо против младежите, образовани с пари от нашите данъци, да създадат семействата си и да вложат своите знания и умения в чужди икономики и култури. От друга страна ужасно грозно е внушението, че всички качествени хора са напуснали страната. Това е някаква самоунижаваща ни черта на народопсихологията, която я няма у нашите съседи и изобщо у народите с реално национално самочувствие. Както вече споделих, днес всеки студент има възможността да пътува, да учи извън своя университет и да бъде мобилен. Това е гарантирано от Болонския процес, от общата европейска политика и големия бюджет, предвиден за студентската мобилност. Сега едва започна да се говори за вакуума между застаряващите поколения и дефицита на квалифицирани специалисти в цяла една палитра от професии. И съвсем не е вярно, че доходите във всички професии в България са мизерни. Съвсем не са рядкост младите хора с добре премислена лична стратегия за образование и бъдеща професия, с по няколко езика, които получават стабилни и високи четирицифрени месечни възнаграждения. Но...бавно се връща нещо, което с лека ръка е пропиляно. Тенденциите и в нашия университет обаче показват, че добре информираните младежи избират да завършат бакалавърската си степен чрез български университет. Казвам чрез, защото много от програмите вече са кооперирани между нашите и други европейски университети.

Да се живее в България чрез езици, ще бъде една доходоносна професия, заедно с познания в областта на информационните технологии. Въпросът е, че и тези нови работодатели на бъдещето трябва също да поемат своя дял в информацията към обществото за тези възможности.


Антония КИРИЛОВА