Търсене

Начало Оживление Гецовлия печели първия приз за България от легендарния Пардубице
Гецовлия печели първия приз за България от легендарния Пардубице
05 September 2008

 

Пресни и парещи до болка са спомените ни от последната олимпиада в Пекин. В Хонг Конг, за разлика от Атина, нямаше българско участие. Дваж по ни е тъжно на нас, разградчани, защото един от участниците в националния отбор - Росен Райчев, е наш съгражданин.

От този дефицит откъм поводи за патриотизъм ни спасява един поглед в далечното минало, когато се наливаха основите. В Гецово е роден и живее един човек, който за първи път печели приз за България от легендарния втори по големина в света стипълчейз в Пардубице, близо до Прага. Към него всички се отнасят като към учебник по история на коневъдството в България. И макар Пеньо Николов Пенев да е вече на 82 години, паметта му за събития от 40-те години на миналия век все още са свежи.



05_09_2008_penio.jpg През 1942 година послушах сърцето си и от родното Гецово бос пеша тръгнах за конезавода “Кабиюк” в Шумен, спомня си бай Пеньо. Моята голяма любов бяха конете и реших да им посветя живота си. Бях едва 16-годишен. Там работих 9 години. Какъв ли само не бях - общ работник, гледач, ездач, по-късно и треньор. Дори и казармата не можа да ме раздели от конете. Служих в 10-ти конен полк в Добрич.

През 1957 година ме взеха за треньор в конезавода в Ст. Караджа. Две години вече бях на централния хиподрум в Банкя. По това време там ставаха исторически неща. За първи път България стягаше отбор за легендарния и страховит стипълчейз в Пардубице. Бяхме трима ездачи и двама началници. Състезанията се правеха по цяла седмица. В няколко гонки. Аз яздех един огромен 4-годишен кон на име Екол от Източнобългарска порода. Дистанцията беше 3600 м. Още като дойдохме, домакините ни поканиха да разгледаме трасето. Един от нашите ръководители ни вика: абе, какво ще го гледате - трасе като трасе. И не отидохме. На другия ден, в първата гара аз вървя малко напред от един руснак. На последното препятствие, 50 м преди финала, оня ми подвиква “Давай, булгар, давай!”. Един вид да пришпоря коня. В стипълчейза пред всяко препятствие има храсти, за да не се вижда нищо. Аз малко се учудих, ама го послушах и натиснах Екол. Той се хвърли напред мощно. Но препятствието беше дълго, а той уморен. Чалъмът беше по-бавно да го подведа и да скочи дълъг, а не висок скок. С две думи, бухнах във водата. Трапът бе около 6 метра широк и 3 м дълбок. Докато стана и яхна пак Екол, /беше много висок кон/ четирима ме задминаха. А руснакът стана първи. След седмица ситуацията преди последното препятствие пак се повтори. И пак коварният руснак ми вика: давай, давай. Аз обаче му показах среден пръст и си скочих, както бях решил. Станах първи и спечелих първия приз за България от Пардубице.

05_09_2008_kon.jpg През 1960 година отново бях в Пардубице. Този път с кобила Златогрива. Бягахме отново на препятствия с храсти. Тогава пък спечелих прочутата гара “Тиса”, която никой друг освен унгарци дотогава не бяха взимали. Аз бях сигурен в моята кобила. Даже дадох на д-р Недялков, ветеринарния доктор на отбора, 5 крони да заложи за мен. Той пък се полакомил и заложил освен моите 5 и още 10 от него. Всичко друго беше залог за един руски и един унгарски кон. Дистанцията бе 2800 м и до последно бяхме почти наравно с руснака. Но аз усетих, че Златогрива има сили и размахах нагайката на финала. Така спечелих приз “Тиса”, под носа на унгарци и руснаци. Д-р Недялков му се събра огромна печалба. Но имаше проблем. Нямаше как да ги легализира на границата. Тогава беше много стегнато. На доктора му се наложи да лъже, че има две дъщери и му престоят сватби. Аз от печалбата срещу моите 5 крони се отказах. Стигаше ми паричната премия за приза, която беше около 40 000 крони или 3000 лева наши пари.

05_09_2008_asparuh.jpg Конният спорт ми е давал възможност да се срещам лично с много исторически личности. Малцина са тези, които знаят, че съм се ръкувал с Георги Димитров. Той беше много запален по конете. И не пропускаше състезание в Банкя. Няколко пъти съм печелил пред очите му. После протоколът изискваше той да слезе от трибуната и лично да поздрави победителите. С мен се ръкува и ме потупа по рамото. Пожела ми така да бия и навън за България. А аз сиромашкото момче - най-много ми направиха впечатление обувките му. Бяха едни такива красиви, ярко червени на дупки. А зад него беше страховитата фигура на Вълко Червенков.

Няколко пъти съм се срещал и с генерал Владимир Стойчев. След войната през 1947 година се беше върнал от Унгария и от там донесе три коня от чистокръвна английска порода. Тогава ние не знаехме какво могат и лековерно се съгласихме да ги пуснем в една гара с нашите източнобългарски. Тъжна картинка, оставиха ни на половината дистанция. Страшна работа са.

Пак покрай конете станах и артист. Снимаха “Хан Аспарух”. Трябваха им много коне и ни мобилизираха. При мен дойдоха асистенти и ми казаха да подготвя два бели коня за Хан Аспарух. Ролята изпълняваше Стойко Пеев. Избраха Глобус от конезавода в Ясеновец. Заедно с него и аз заминах на снимачната площадка. Бях и треньор, и гледач на Глобус, и консултант през цялото време на Стойко Пеев. Малко безразсъдно започна да язди, но като опита колко е твърда земята няколко пъти, се научи да ме слуша. На раздяла ми благодари и ми написа автограф на сценичната си снимка.

С тъга си спомням за миналото време. Сега няма такъв ентусиазъм, а затова няма и успехи. Ето на тази олимпиада гледах победителите в конния спорт. Стегнати, напети. Животните расови, красиви, научени - подчиняват се без нагайка. Много, много напред са дръпнали другите, а ние фатално изостанахме. А можеше да не е така!

 

Сергей ДОЧЕВ