Търсене

Начало Политика Ще гласувате ли на 25 май? Да? А знаете ли за какво всъщност ще гласувате?
Ще гласувате ли на 25 май? Да? А знаете ли за какво всъщност ще гласувате?
07 May 2014

На 25 май в България ще се състоят избори за парламент на Европейския съюз. Тези конкретни избори ще бъдат интересни с това, че нито един от гласоподавателите няма да гласува за парламент на Европейския съюз. Хората в България (и не само), които знаят за какво точно служи европейския парламент, сигурно се побират в една зала. Хората, които знаят за какво служи която и да е европейска институция, може би са също толкова. А тези, които знаят какво точно правят българските евродепутати в европейския парламент, се побират не в зала, а в тоалетна.


Българският избирател ще употреби предстоящите избори, за да даде мнението си кой трябва да присъства в българския, а не в европейския парламент. Това е причината в момента българските политици масово да получават пристъпи на предизборни спазми и при всеки удобен случай да изригват в предизборни речи, без да бъдат питани. Приготвят се за национална битка, пишат опорни точки, измислят обещания, които да не са давали преди. Изборите ще имат твърде малко общо с европейския парламент, въпреки че избраните кандидати ще получат възможността да получават заплата от десет хиляди евро, а основното им задължение ще бъде да изглеждат чисти, спретнати, кротки и „цивилизовани“ в една стъклена сграда в Брюксел. Изобщо, ролята на българските евродепутати е като на едни съвременни хаджии, които имат късмета да отидат до Мека и да донесат армагани на съселяните си; като на моряците и тираджиите по време на комунизма, които носят шоколади, кафе и дъвки на диваците и разказват колко е хубаво „навън“, там в „цивилизацията“. В случая се връщат и рецитират думи и фрази като „конвергенция“, „три стълба“, „комплементарност“, „интеграция“, които преписват от синьо-жълти брюкселски презентации и повтарят, без никакво усилие да проверят какво би било тяхното значение в български контекст.

Проблемът тук не е комуникационен. Никакви обяснения и информационни кампании не биха могли да развълнуват българите относно европейските институции. Защо? Защото за нас ЕС е нещо много повече от просто политико-икономически съюз с прагматични цели, който се опира на бюрократични институции. За нас ЕС е „Европа“: обетованата земя, богинята-майка, бащата-гръмовержец, райската градина. Не само това, „Европа“ е изворът на морала, на красотата, на чистотата, на реда, на „цивилизацията“ в един свят на терористи, „комунисти“ и други страшни зверове. „Европа“ за нас е „белият господар“, „Спасителя“, който трябва да ни избави от „червените“ лоши (Турция и Русия и пр.). Каквото и да прави ЕС, то е добро. ЕС знае най-добре. И каза ЕС, нека бъде светлина.

Исторически погледнато, ядро на Европейския съюз са едни от най-кръвожадните нации на модерността: изобретили са концлагерите (Англия), избивали са до крак почти всички, чиито земи са завладели (например Холандия), позволили са на жените си да гласуват чак през втората половина на 20 век /Франция – 1945 г., Италия – 1946, Швейцария – 1971 г., Лихтенщайн – 1986 г. - за сравнение: в Турция жените получават частични избирателни права в края на 20-те години на века, а пълни през 1934 година, в България това става през 1938 година!/, изобщо третирали са жените си като платени проститутки /всяка европейска държава с богата аристокрация и едра буржоазия, където жените са били „красиви домакини“, омъжвани за пари/; за Германия дори не е нужно да започваме да изреждаме.

Европейският съюз е продукт на Втората световна война и е целял да обвърже икономиките на агресивни държави като Франция и Германия така, че те да не могат да си позволят да воюват една с друга и да завлекат света в поредна война.

Дори в момента е трудно да определим кое точно им е по-„цивилизованото“ на западноевропейците, след като от пукнатините на добре гримираните им маски, започва да излиза грозота: например Англия е държава с огромен брой тийнейджърски бременности (деца под 16 г.), в Швеция върлуват кръвожадни скинари, в Норвегия един бял, образован мъж изби собственоръчно 100 души, в Испания сигурно и кралят се друса, а Италия се управлява от разгонен мафиот с пластични операции.

Парадоксално, въпреки че много българи свързват ЕС със свобода, западноевропейските общества са общества на изключително безмилостен социален контрол и железни правила. Добре е да помним тези факти, предвид че отношенията на България с ЕС винаги имат морален нюанс, и Европа винаги е в ролята на морално правдивия учител, докато ние сме лошите деца, които са толкова глупави, че са допуснали, че комунизмът е добра идея.

Въпреки че вече седем години сме част от съюза, ние като че ли се чувстваме все повече извън Европа. Не само че сме най-бедната държава в ЕС, но според проучванията сме най-нещастни и най-болни. Ако се сравнявахме само с богатите западноевропейски държави, бихме казали, че е нормално. Но ние сме болни и нещастни колкото хората в някои африкански държави, които имат много по-големи проблеми от това с какви пари да си купят айфон и колко пари да дадат на детето за абитуриентски бал.

Българите се чувстват нещастни колкото хора, които измират от глад и войни. Не просто сме нещастни, а започваме и масово да полудяваме, все по-чести стават убийствата от „лудост“, насилие и убийства на деца, самоубийства, не само на маргинализирани или изоставени хора, а също на успешни и привидно щастливи хора. Все по-млади мъже и жени измират от рак и болести на сърцето, дори деца започнаха да се самоубиват. Защо ни се случва всичко това?

Масово сме убедени, че нещо не правим както трябва, че някъде грешим и затова непрекъснато стоим на прага на „първия свят“ и все не можем да влезем. Мислим, че нещастни стечения на обстоятелствата са ни изключили от „нормалното“ развитие на света, че сме закъснели, че сме объркали пътя. „Хубава работа, ама българска“ е един от най-честите изрази, които използваме – т.е. грешките и проблемите не са нещо, което може да се поправи и от което да се учим, а са неизбежно и неоспоримо доказателство, че ние българите не ставаме за нищо и сме обречени на вечно нещастие, защото сме имали неблагоразумието да не се родим руси, високи и с майчин език немски. Вследствие се отказваме да търсим решения, изпадаме в апатия и започваме да търсим смисъла на вселената на дъното на ракиената чаша. След което се оплакваме, че за нищо не ставаме, защото сме апатични и не търсим решения. И така до безкрай...

Науките психология и антропология по различни пътища стигат до едно и също обяснение на тази безизходна ситуация. Според антропологията отношението между Европа и България е отношение на упражняване на власт, но не чрез военна сила или икономически лостове, а чрез разказване на света, чрез налагане на собствената гледна точка за реалността. Още от времето на Великите географски открития Европа не спира да описва света, изхождайки от своя собствен образ, като всеки различен от себе си описва като „дивак“, „нисш“, „примитивен“, „варварин“, „еволюционно изостанал“. Този разказ на Европа, която вижда себе си като единствен център на света, като модел и норма за всичко, продължава да съществува и до днес (макар и вече изявен чрез политически коректни термини) и отдавна е бил интериоризиран (възприет като собствен) от тези, които са били описани. България неизбежно е обект на описание и категоризиране от страна на западноевропейския наратив. Отдавна сме възприели като собствено посланието, което Европа излъчва във всички посоки: „Трябва да се стремиш да бъдеш като Европа, но никога няма да бъдеш Европа“. За европейците американците са тъпите, но много богати братовчеди, на които трябва да се подмазват. Руснаците и китайците са страшни и странни, но равностойни противници. Югоизточна Азия е красиво място за екскурзии, евтин алкохол, секс и медитиране на депресирани домакини; истинският живот на азиатците никак не е интересен, освен ако не става въпрос за готвене или йога. Близкият изток е черната дупка на света, а ислямът е често срещана психична болест. Африка е складът, от който се сдобиваме със злато, диаманти и какво ли не, без да плащаме, като африканците е добре да бъдат така любезни да не ни напомнят за себе си. А Балканите: това са умствено изостаналите далечни роднини на европейците, които не са достатъчно добри в нищо, като най-важното е, че сами са си виновни за това; поради неразумното си поведение са пипнали разни заразни срамни болести като ислям и комунизъм, и задачата им сега е да мълчат, да изпълняват и да се правят, че ги няма, за да изкупят вината си.

България и до този момент остава „най-различната“ от всички 28 членки на ЕС, със своето православие, със своето турско и мюсюлманско наследство, със своето социалистическо минало. Европейският разказ на историята ни поставя на границата на света, между Европа и Азия, между Изтока и Запада и Севера и Юга, между „реда“ и „хаоса“, „сигурността“ и „страха“, познатото и необяснимото.

Психологията вижда в това типичните отношения хищник-жертва. Хищникът (или насилникът) е винаги прекрасен, чудесен, красив, нормален, прав и ... цивилизован. Насилникът насилва психологически чрез чувство за вина: жертвата винаги се чувства виновна за това, което й се случва, винаги си мисли, че нещо е направила не както трябва. Същевременно жертвата е убедена, че няма какво да направи, че е безсилна, че просто такъв е редът на нещата. Че по природа е не-достатъчно добра. Преживяванията на жертвите винаги са сходни: обезвереност, физическо и психическо боледуване, нещастие, непостоянност, мятане от едно нещо на друго, от една крайност на друга. Лесно можем да направим паралел с колективните преживявания на българите от столетия насам. Дълбоко вярваме, че Османската империя и социализмът са ни изключили от историята на света (а това далеч не е така). Мислим за себе си като недостатъчно добра версия на нещо, което е „нормално“: „не-достатъчен“ капитализъм, „не-достатъчна“ пазарна икономика, „не-достатъчна“ демокрация (въпреки че се оказва, че това, което ни липсва, е контрол и правила). Живеем в не-свършващ режим на догонване, непрекъснато правим опити да постигнем нещо, което всъщност не съществува.

Приемането в ЕС през 2007 беше прието като акт на висше благоволение, като допускане по милост в клуба на избраните. Но истината е, че те имаха нужда от нас повече, отколкото ние от тях. Имаха нужда от нашите пазари и от нашите хора (работна ръка със сравнително високо качество на много ниска цена). Затова сега сме свидетели на превръщането си в аутсорсинг дестинация, в държавата на кол-центровете, в която хора с висше образование и владеене на по три езика обслужват холандски, белгийски, английски, френски (и т.н.)

неособено интелигентни чичковци и лелки, които не знаят как да си пуснат компютъра и мислят, че всички на изток от Полша изглеждат като австралопитеци. Призвани сме да бъдем европейското село, екзотичното етническо малцинство в голямата европейска „държава“. Може би затова самите ние толкова неистово се опитваме да се разграничим от „селяни“ и „цигани“(като социални образи) – защото осъзнаваме, че именно тази роля сме получили с влизането си в ЕС. И поради дълбокото чувство за малоценност и вина изпадаме в две противоположни крайности: първата е сервилност и признаване, че България е престъпила всички закони на разума, за което трябва плаща „репарации“ на европейските държави, втората е опит за придаване на важност чрез говорене за „изконна“ българска територия на три морета (не става ясно точно кои), първа и втора българска „империя“ и древна българска „цивилизация“, която не просто е част от европейската, но е и нейна основа. Жертвеното поведение на част от българските лидери (евродепутатите включително) води до изпълзяването от блатото на същества като Сидеров и Бареков.

Настоящият текст не е националистки, не търси реванш, не предполага конспирация. Не търси трагедия. Не иска да предизвика отчаяние. Напротив. Иска да покаже, че копирането на образи, понятия и думи няма да има никакъв ефект, защото липсват социалните, икономически и политически отношения, които са ги създали. Имитирането на институции, закони и разкази няма да ни доведе до никъде. Време е за създаване на собствен разказ, който да не отхвърля социализма и „турското“ като срамно минало, а да приеме първото като ценен урок, а второто като ценно наследство. Време е за излизане от ролята на жертвата, която разчита на спасител. За отърсване от вината. За осъзнаване, че се води война за идентичности и ние трябва да имаме собствена, която е също толкова „нормална“, както на която и да е западноевропейска държава. Може би бъдещето на историята ще бъде именно тук, в Източна Европа, по Черноморието, на границата на света. Западна Европа и ЕС са изтощени и обезкръвени от традициите си, от тежките структури, обвързани с бизнес интереси, в които са оплетени. Може би именно тук, в нашите умове и нашите животи, ще бъде мястото на политическа и икономическа иновация, на нова човешка енергия и сила.



Д-р Анелия Тренчева – семеен психотерапевт

Йорданка Радулова – културен антрополог