shadravan.jpg new_ekip7.jpg
 
 

Търсене

apis_zop.jpg
 
Начало
Имат ли право в отдел „Закрила на детето“ да заемат страна, различна от тази на детето?
30 September 2009

 

Написването на тази история е свързана с несправедливите и нещастни събития около едно дете, останало сираче. Тя беше провокирана от интервю във вашия вестник „Родителите носят пълна отговорност първо пред себе си и после пред закона за своите деца” .

Ще започна от самото начало, когато поставиха най–страшната диагноза на дъщеря ми. Мъжът, с когото тя живееше на семейни начала, заяви, че не може да се грижи за нея и детето им. Впоследствие аз излязох в отпуск по майчинство и поех грижите както за внука си, така и за дъщеря си. Всеки, сблъскал се с болестта, знае, че обгрижването е денонощно. Но въпреки лечението дъщеря ми не се пребори и почина. Детето остана и след това у дома ни.

 

В продължение на тези 9 месеца, през които полагах грижи за внука и дъщеря си, бащата взе детето си само веднъж за около час, а посещенията в дома ни, смея да твърдя, бяха изключително редки и краткотрайни. През месец февруари 2008 /два месеца след смъртта на дъщеря ни/ „грижовният” баща се сети, че има дете и реши да го прибере с представители на реда и закона и отдел „Закрила на детето“. От тук именно започна нашето „ходене по мъките”.

Г-жа Татяна Костова – началник на отдел „Закрила на детето“ в Разград, беше сред присъстващите при изземване на детето от дома ни и сега искам да се обърна към нея с няколко въпроса, чиито отговори, съм убедена, се разминават доста с думите от интервюто й във вашия вестник. Може би тези реплики са заучени и се цитират, заедно със Закона за закрила на детето, но не се изпълняват.

Г-жо Костова, имат ли право работещите в отдел „Закрила на детето“ да заемат страна, различна от тази на детето? Така направихте Вие. Не е ли по–важно детето от родителя? Защо вие застанахте зад родителя, а не зад детето, подтиквана от собствените си болезнени спомени? Вие бяхте човекът, който разкри пред мен и други присъстващи част от детството си, което няма да цитирам, защото е некоректно. Поставихте се на мястото на детето, но знаете, че разликата между развод и починал родител е огромна. Виждахте, че внукът ми се мъчи, но си затваряхте очите. Наясно бяхте с причините, поради които бащата искаше да вземе детето, и, разбира се, те не бяха, че след 9-месечна „забрава” изведнъж е решил да го отглежда и полага грижи за него. Искам да попитам къде остана съвестта Ви? Защо при безбройните наши сигнали, че психическото състояние на детето е застрашено, не се отзовахте нито веднъж? Та Вие даже не направихте проверка.

Няма да забравя думите Ви, когато подадохме сигнал, че наследническият апартамент на детето е обявен за продан /”застрашено е имуществото на детето”/, а те бяха: „Бащата не иска да има спомени от майката... и аз бих постъпила така!” А питам Ви, детето не е ли „спомен” от дъщеря ми или мислите, че щъркелът го е донесъл? Пролича, че в тази ситуация Вие вложихте свои чувства. А не защитава ли Законът за закрила на детето и имуществото, което му принадлежи?

Искам тук да се извиня за грубото си отношение, но всеки родител би ме разбрал, че изказванията ми са провокирани от това, че се уморих да търся истината и да се боря за това да виждам внучето си, което безмерно обичам!

Неведнъж, повтарям, подавахме сигнал, че внукът ми „пищи”, когато го връщаме след свиждане в дома на баща му. Детето изпитваше несигурност, когато се връщаше при баща си. Не искаше да остави играчките си, леглото си, дрешките, стаята, подредени и запазени за него така, както преди мама да си отиде. Останахте глухи за нас и ние естествено нечути. Защо нито веднъж не дойдохте да избършете сълзите на детето, да чуете молбите му и да му обясните някак, че е най-добре да живее при татко, защото законът казва така?... Няма значение как го изживява детето, важното е, че вие сте доволна от решението си, което касае всъщност само съдбата на сирачето! Връщането винаги беше един голям тормоз за детето и за нас – роднините му по майчина страна. А когато детето беше разплакано от баба си преди да ни отворят вратата при едно от свижданията и после бяхме нападнати /аз и синът ми/, вие решихте да повярвате на лъжите на бащата, че съм се опитала да нараня внука си. Защо?

Боря се с всичко и всички, защото е несправедливо да се постъпва така. Защото да загубиш дете е най–голямото нещастие на света. А това ни нещастие е допълнено от страданието и болката, че можем да видим внука си само от снимките в дома ни / изключвам 18 часа свиждане /.

Моята гледна точка е, че отдел „Закрила на детето“ не си върши работата. Аз ще отстоявам истината и ще я запазя, заедно с близките ми, които неизменно бяха и са до мен. Заедно с хората, които ми помагаха в грижите за детето и дъщеря ми. И така тази истина някой ден ще бъде чута и ще бъде разказана на внука ми.

Сега отново ще попитам г-жа Костова: Кого защитавате – децата, родителите или собствените си възгледи? И този път си отговорете първо на себе си и понесете отговорността! Така както сте казали в интервюто си. Защото Вие сте служител на отдел „Закрила на детето“ и би трябвало да се абстрахирате от собствените си убеждения и чувства. Затворихте си очите за липсата на морална и психическа подкрепа от страна на бащата, за липсата на ласки и близост, а точно от това имаше нужда едно двегодишно /тогава/ дете, останало без майка и сега тази нужда е не по–малка. Нямат значение хубавите дрехи, скъпите играчки и легло. Вярно, че нежността и ласките и любовта на мама няма да се заместят никога с нищо и от никой, но поне детето можеше да бъде обградено от тези неща отвсякъде, да расте в разбирателство, без излишни травми, за което Вие не позволихте да се погрижим. А сега вече е късно – детето започна да разбира по–добре, да пита и ясно личи, че е настройвано срещу нас – баба, дядо, вуйчо и всички други наши роднини.


Иваничка ИЛИЕВА