shadravan.jpg new_ekip7.jpg
 
 

Търсене

Начало
Георги КОНСТАНТИНОВ: Природната интелигентност на българина ще му помогне да излезе от тази дупка
21 October 2013

Един от най-известните и обичани съвременни български поети – Георги Константинов, преди няколко дни гостува в Разград. Пред читатели в Регионалната библиотека „Проф. Боян Пенев“ бяха представени най-новите му книги и последните му творби. След срещата поетът даде интервю специално за читателите на „Екип 7“.


21_10_2013_konstantinov.jpgСпомняте ли си първите си творби?

Това са стихове, които се публикуваха в гимназиални вестничета в Плевен. Един цял цикъл се появи в списание „Родна реч“, където стихотворенията направиха добро впечатление и най-вече на моите съученици, тъй като те бяха посветени на планината, а аз живеех в равнина. Повечето от нас не бяха се качвали на планински върхове, и аз самият също. Първото стихотворение се казваше: „Еделвайс“, второто – „На път към върха“, третото – „Хижа“. Те много се чудеха и харесаха стиховете. По-късно се появиха и мои работи във вестник „Народна младеж“.


Коментирайте изчезването на литературните издания!

По стечение на обстоятелствата по-късно аз отидох от другата страна на барикадата. Станах главен редактор на списание „Родна реч“. Но сега него го няма. Освен него много литературни издания си отидоха – „Славейче“, „Дружинка“, „Литературен фронт“, „Септември”, което по-късно стана „Летописи“. Особено ми е тъжно за изданията, които бяха за младите хора, за децата и юношите. Списание „Пламък“ още съществува.

 

 

Вие сте работили като журналист дълги години. Едновременно с това сте и поет. Как ви възприемат хората повече?

Много години съм работил като журналист в телевизията, във вестник „Народна младеж”. Журналистиката я усещам като професия, която никак не е лесна, а другото – поезията, е по-съкровено творческо занимание. А като стана въпрос за журналистиката и поезията и как ме възприемаха хората, се сетих един случай от младите ми години, който съм го разказвал неведнъж. Бързах за плевенския влак. Влязох в купето. Един стар човек ме пита какво работя. Аз казах, че съм журналист. И той възкликва: „А, журналист си бил… Пишете нещо там. Пишете на гаргите очите! Ще пишеш като този - като Георги Константинов!“ Извади от портфейла си изрязано парче от вестник и ми показа на него моето стихотворение „Квартално събрание“. Тогава, в началото, много пишех сатирични творби, които ми донесоха популярност.


Вие сте почетен председател на ПЕН центъра. Какво означава тази абревиатура и разкрийте основните му цели!

ПЕН означава поети есеисти, новелисти. Българският ПЕН център, (създаден през 1926 година като ПЕН клуб) има история. Той е един от първите участници-основатели в световната писателска общност ПЕН. Негови председатели са били проф. Иван Шишманов, проф. Александър Балабанов, проф. Богдан Филов, Дора Габе, Анна Каменова, Леда Милева, Богомил Нонев, Невена Стефанова. Аз бях председател. Сега съм му почетен председател. Центърът издава свой бюлетин на български и английски, има сайт в Интернет, участвува в конгреси и конференции. Отваря българската литература за света.


Какво е за Вас поезията?

И съвременната поезия и поезията изобщо е цялостно огледало на живота на човека, на времената. Но говоря за истинската поезия, а не за чалгата. Мисля, че поетите имат разностранни интереси. Може би не са съвсем наред, защото имат най-различни интереси, както и аз не съм съвсем наред. Но може би такива трябва да бъдат съвременните поети.


А какви са Вашите интереси?

Занимавам се с история, биология, астрономия. От земята до звездите.


Над 200 Ваши стихове са станали песни. Как приемате превръщането на едно стихотворение в песен?

Още в миналото, в дълбоката древност, поетът е считан за певец и за много други неща. Орфей е бил и поет, и певец, и лекар. Гордея се, че Орфей е роден в българските планини. Аз се радвам, когато хубавите стихотворения звучат и като песни, когато се запее едно стихотворение, то достига до повече хора. Това не намалява стойността на едно стихотворение. Когато то се запее, достига до повече хора. Някои стихотворения като се запеят, например стихотворението на Магда Петканова „Ако зажалиш някой ден за драмска ракия“ е най-хубавото ѝ стихотворение. Но то е станало като народна песен. Не се сърдя, че „Обичам те дотук“, „Миг като вечност“ и много други са песни. Но не всички звучат по ефира. По нашия ефир около 86 процента песни са англосаксонскки.


В стихотворението „Високо към снега“ от далечната 1980 година започвате: „В гонитба с часовете / години съм пропуснал“. Какво през годините сте пропуснали в гонитбата с часовете?

Не знам дали това, което съм пропуснал, дали не ми е било от полза. Примерно пътуванията, непътуванията. Това пък ми помага да се съсредоточа в себе си, в творческите си планове.


Същото стихотворение завършва: „По черен път поемам високо към снега“. Продължавате ли по черния път високо към снега?

Продължавам. Не знам дали е високо към снега. Но продължавам по черния път.


И като говорим за път, какво следва по Вашия път, какви са бъдещите ви творчески планове?

Предстои да издам втора част на „Човек за споделяне. Необикновени случки в моя обикновен живот“.


Имате много стихове за любовта. В някои Ваши стихове тя се превръща в злоба, в омраза, но тя, любовта, е една от основните теми в творчеството Ви. Продължавате ли да пишете за нея?

 

Аз сега пиша по-малко за любовта, повече за човешките взаимоотношения в една много изнервена нация, която не живее много добре. Народът ни е в една дупка.


А какъв е изходът? Ще излезе ли народът ни някога от тази дупка?

Да, аз мисля, че природната интелигентност на българина ще му помогне един ден, близък или далечен, да излезе от тази дупка.


 

Веселина ЙОТОВА